Доброто му настроение бързо изчезна. Сегашното положение беше почти непоносимо; бъдещето още по-лошо, защото тя твърдо възнамеряваше да си тръгне, когато изминат трите месеца. Без съмнение трябваше да има решение на дилемата му, но проклет да бъде, ако знаеше какво е то.
Изпита облекчение, когато пристигна на предварително уговорената им среща до малката горичка, недалеч от мината. Оуен вече чакаше заедно с един по-възрастен мъж с дървен крак. След като Никълъс слезе от коня, Оуен ги запозна.
— Това е Джейни Харкин. Той ще работи с въжето и ведрото.
Те тръгнаха мълчаливо към целта си, а Никълъс водеше своя кон. Обичайният шум от близката мина пронизваше мъглата. Намираха се в най-ниската част на долината и мъглата беше толкова гъста, че ги принуди да вървят бавно, за да не объркат пътя. Никълъс нямаше нищо напротив. Шахтата Байчън беше доста близко до главния вход на рудника, така че някой можеше да забележи подозрителното раздвижване, но днес мъглата прикриваше действията им.
Когато стигнаха входа, Никълъс впрегна коня си за колелото, което задвижваше ведрото. За случая бе избрал силен и спокоен червеникавокафяв кон. Оуен провери скрипеца и въжето и кимна.
— Ще тръгна първи. Джейни, ще ти сигнализираме чрез издърпване на това въже, което ще разклати малкото звънче.
След като показа сигнала, той запали свещта и стъпи във ведрото. Харкин подкара кроткото животно и Оуен изчезна от погледа им в тясната шахта, съпровождан от звука на скърцащото колело. Когато камбанката иззвъня, Джейни смени посоката на движение на колелото и издърпа ведрото на повърхността.
Беше ред на Никълъс. Запалил вече свещта си, той стъпи вътре и кимна на Джейни да започва. Докато се спускаше, реши, че придвижването с ведро е някак по-удобно от висенето на въжената примка, както беше при първото им влизане в рудника. Шахтата Байчън обаче беше толкова тясна, че изпита чувството, сякаш се мушка в лисича дупка. Спускаше се шумно, ведрото се люлееше и се удряше в стените. Точно преди да достигне дъното, свещта му изгасна. За късмет Оуен го чакаше.
Никълъс изскочи от ведрото и запали свещта си от огъня на другия мъж.
— Накъде?
— Оттук. — Оуен тръгна вдясно. — Не е далеч, но ще минем по заобиколен път, така че вероятността да ни видят да е по-малка. — Това беше един от най-старите сектори на мината и подпорните греди бяха малко и на голямо разстояние. Като следваше другия мъж, Никълъс си спомни първото им влизане в рудника и чудесната възможност да остане насаме с Клер. Постигна огромен напредък в целуването този ден…
Насили се да отхвърли тези мисли. Вече беше разбрал, че мината не е място, където можеш да отклоняваш вниманието си.
Минаха през една от хоризонталните галерии, която отвеждаше водата от мината, после се притаиха в изоставен тунел, докато около половин дузина момчета избутаха пълните си вагонетки към главната шахта. След като тракането на колелата стихна, те продължиха.
Когато преминаха галерията, където се чуваха металически звуци от ударите на кирки, Оуен се начумери и каза:
— Оттук младежите са взели вагонетките. Някои от миньорите са решили да работят в този забой. Не ми харесва това — има твърде много газ в тази част на мината и затова не сме работили тук от години. Но съществува добра жила в забоя, затова се намериха няколко желаещи, които решиха да рискуват. Особено след като наскоро Мадок намали заплащането, един миньор трябва да изкопае повече въглища, за да спечели същите пари, както преди.
Няколко минути по-късно стигнаха до една галерия с подпори. Оуен легна на земята и започна да пълзи, а Никълъс го последва. Наблюдаваше с интерес тънкия слой прах върху земята, което означаваше, че е влизано скоро, и то доста често.
Докато стигнаха края на галерията, Никълъс няколко пъти извръща поглед към стената и забеляза скали, които променяха цвета си. Оуен плъзна длани върху камъка.
— Ако можем да открием това, което предполагам, че се намира тук…
Като направи същото, Никълъс попита:
— Какво търсим?
— От време на време се натъкваме на кухини в скалата. Наричаме ги voogs и могат да бъдат с размери от орех до огромни стаи. На такова място може да се открие сребърна жила. Уилкинс бе един от въглекопачите, когато започнахме да работим в този забой. Предполагам, че е проникнал в огромна дупка и е държал устата си затворена, щом е осъзнал какво е намерил. И никой не е забелязал, защото после спряхме работа и изоставихме жилата.