— Понякога се прави, но се надявам, че няма да опитат тук. — Дори на слабата светлина на свещта се забелязваше загриженото изражение на Оуен. — Заради скъперничеството на Мадок укрепването в тази част е най-лошото в рудника — повече от подпорите бяха свалени и преместени в новите галерии. Няма да са необходими много усилия, за да се срути всичко тук. А има и опасност от експлозия на газа. — Той направи гримаса. — И прахът във въздуха може да се взриви, дори да са взети необходимите предпазни мерки.
Никълъс се опита да се успокои, че опитните миньори няма да направят нещо, което е толкова опасно, но усети, че неволно ускорява крачка. От личен опит знаеше, че всяка група има своите глупаци. Той тихичко въздъхна от облекчение, когато стигнаха шахтата, където ги чакаше ведрото.
Тогава избухна експлозията. И двамата замръзнаха по местата си, мъж закрещя в агония и ужасен тътен проехтя в галериите. Нов взрив разлюля земята, този път по-близо. С пепеливо бледо лице Оуен възкликна:
— Господ да ни е на помощ, това място ще се срути!
Никълъс се вторачи в спуснатото ведро, мислите му трескаво се лутаха, когато се опитваше да измисли начин как и двамата наведнъж да успеят да се издигнат на повърхността. Само след миг установи, че това е невъзможно. Сграбчи ръката на Оуен и го дръпна към ведрото.
— Първи си, имаш семейство.
За момент Оуен се поколеба, после се отдръпна.
— Не!
Никълъс понечи да изрече, че експлозията вероятно няма да стигне толкова далеч, но не успя. Вместо да губи време в разговори, Оуен се отдръпна, сви юмрук и го стовари в челюстта на графа.
Неочакваният удар свари Никълъс съвсем неподготвен. И макар той да не загуби напълно съзнание, всичко пред очите му се замъгли и коленете му се подвиха. Опита се да протестира, но Оуен го блъсна във ведрото и уви ръцете му около едно от повдигащите въжета.
Щом го напъха във ведрото, Оуен силно дръпна сигналното въже. Звънецът слабо иззвъня и Никълъс започна да се издига към повърхността, проклинайки се разярено за безпомощността си. Под него бедствието приближаваше. Въздушна вълна проникна в шахтата, ведрото силно се блъсна в стената.
Веднага щом стигна повърхността, Никълъс изскочи и закрещя:
— Спускай това нещо долу! Избухна експлозия, може да погуби Оуен.
Джейни Харкин мигновено се подчини. Обезумял, опитващ се да ускори спускането на ведрото, Никълъс се втурна към коня и използва известните му цигански магии, за да убеди животното да побърза.
Но беше много късно. Под тях земята се разтърси, облаци задушлив пушек изригна нагоре.
Силният взрив изхвърли ведрото във въздуха като ракета. Откъснато от придържащите го въжета, то тупна на земята на около десетина метра. Докато Никълъс гледаше втрещен, шахтата се сгромоляса и блъвна гъсти валма прах и пушек.
Катастрофата, която всички предричаха, накрая връхлетя мината в Пенрийт.
24
Взривът бе чут из цялата долина. Силни, здрави мъже от километри разстояние се стекоха към мината, за да участват в спасителните операции. И тъй като Байчън беше безвъзвратно затрупана, Никълъс побягна към главната шахта и се присъедини към групата спасители, които слязоха под земята. Макар няколко мъже да го разпознаха, изглеждайки го изненадано, никой не повдигна въпроса, дали има право да бъде там. В рудника той не беше граф, а само още две ръце за помощ.
В района на бедствието Никълъс с часове размества и отстранява струпаните скали, докато ръцете му се израниха, а мускулите му затрепериха от изтощение. Той успя да пропълзи в образувана кухина от натрупани отломки и измъкна един младеж, който беше все още жив. Повечето от откритите миньори не се нуждаеха от помощ.
След многобройни часове на трескава работа някакъв новопристигнал мъж го пое и го поведе обратно към шахтата, като му говореше, че се нуждае от почивка, защото, ако не го направи, ще им бъде по-скоро в тежест. Когато Никълъс се изкачи на повърхността, откри, че мъглата се бе вдигнала, слънцето залязваше и обливаше долината е кървавочервена светлина. Някъде наблизо властен глас заповяда нещо, но Никълъс беше твърде уморен, за да успее да разбере думите му.
Когато извърна отново поглед, друг приятел го поведе към масата с натрупани сандвичи и силен чай. Само при мисълта за храна стомахът му се преобърна, но той прие голяма чаша с горещо кафе, която някой му пъхна в ръката. Беше с прекалено много захар, но топлата подсладена напитка малко му проясни разума. И макар да имаше много рани и изгаряния, той не чувстваше болка. Изобщо не чувстваше нищо.
Мястото гъмжеше от хора. Някои трескаво работеха, повечето бяха роднини на миньорите и се надяваха да чуят добри новини за затрупаните мъже. Едни плачеха, други чакаха мълчаливи и сковани. Никълъс никога, до края на живота си нямаше да забрави техните лица.