Той се плъзна напред за последен път и издаде вик, когато фалосът му запулсира дълбоко в нея. Мълния проехтя над самата къща, изпълни библиотеката с трептяща синкава светлина и разтърси стъклата на прозорците. Веднага проблесна светкавица, която освети лицето му с неземната светлина.
Той беше непоносимо, вълнуващо красив и дали беше демон граф или паднал ангел, принц на светлината или принц на мрака, тя не искаше да знае, нито я интересуваше. Всичко, което имаше значение, бе обичта й към него и това споделяне на плътта и на духа беше най-истинското нещо, което някога бе правила.
25
Отпуснати след сладостния завършек, те безмълвно лежаха в обятията си пред огъня. Бурята беше преминала и само един тътен на далечен гръм се чу в долината. Клер погали отпуснатата върху гърдата й глава на Никълъс. Никога, през целия си живот не беше се чувствала по-щастлива и по-съвършена.
Странно как порочният живот излекува духовната й слабост. Или може би изобщо не беше странно. Изпитвайки чувството, че не е обичана от земния си баща, опустошената й душа не можеше да понесе божествената любов към небесния отец — душата й беше празна.
Признатата й любов пред Никълъс беше отворила дверите на сърцето й. Непрестанно бе усещала в съзнанието си, че баща й я обича много, но не знае как да го покаже. И непрекъснато я измъчваше чувството, че това, от което се нуждаеше, беше много по-различно от това, което той успя да й даде. Сега накрая можеше да приеме баща си такъв, какъвто беше и да го обича, без да негодува.
Чувстваше се като преродена, жива, както никога през своя живот. Опитвайки се да преобрази болката на Никълъс, бе преобразила и себе си. Искаше й се да се засмее на глас от радост.
Чудеше се без тревога какво ще се случи нататък, фактът, че го обича не означаваше, че той някога ще отвърне на любовта й. Милващата й ръка се успокои. Щеше да й липсва ужасно, когато странната им връзка приключи. Но щеше да оцелее, защото накрая сърцето й беше цяло.
Огънят почти беше изгаснал и студен вятър нахлуваше през отворения прозорец. Дори Никълъс не успя да я стопли и тя започна да трепери. След като тихо издиша, той се надигна, седна и сведе поглед към нея. Макар лицето му да беше тъжно и замислено, дивата ярост беше преминала.
Тя отвори уста, за да проговори, но той докосна с пръст устните й. След като издърпа и оправи полите й, той се изправи и нагласи своите дрехи.
С бързи тихи движения затвори прозореца, издърпа завесата, изгаси единствената запалена свещ и вдигна измачканата си риза. После коленичи, вдигна я на ръце и излезе от библиотеката, без да оставя следи от това, което се беше случило между тях.
Отпуснала сънливо глава върху рамото му, Клер беше доволна, че я занесе в нейната спалня. След като я положи върху леглото, той съблече дрехите й и я мушна под завивките. И макар да беше нелепо да изпитва свян след това, което току-що се беше случило между тях, тя се радваше, че бяха в пълна тъмнина.
Очакваше той да си тръгне, но за нейна изненада чу превъртане на ключ и събличане на дрехи. И след малко той легна до нея и я придърпа в обятията си. Изведнъж Клер осъзна, че ако изпитваше срам, докато той я гледаше, съвсем не се срамуваше да прилепи голото си тяло до неговото.
Тя заспа с чиста съвест и спокойна душа.
Клер се събуди от шума, когато някой се опитваше да отвори вратата. Беше рано сутринта, по това време Поли й поднасяше чая и за момент не можа да осъзнае защо вратата беше заключена. После спомените от нощта нахлуха в съзнанието й.
Поли се отказа и си тръгна. Благодари на Бога, че не бе местно момиче. Беше умна, а също и дискретна — дори да предполагаше, че Клер не е сама, никога нямаше да развърже езика си.
Клер протегна ръка и откри, че е сама в леглото. Но ако Никълъс си беше тръгнал, защо вратата все още е заключена? Надигна се и се огледа.
Той стоеше до прозореца със скръстени ръце пред гърдите и втренчено се взираше в долината. Бе съвсем гол, кожата му блестеше като златистокафяв бронз на бледата светлина на зората.
Като чу движението, той извърна глава и погледите им се срещнаха. Лицето му имаше изражение, което никога преди не беше виждала — нямаше я дълбоката скръб от предната нощ, нито дивата ярост, когато избухна. Разбира се, липсваше и радостта от обичта му към нея. Вместо да изглежда решителен или смирен, той почти приличаше на странник, който бе леко уплашен.
Тя колебливо го попита:
— Как се чувстваш тази сутрин?
Никълъс сви рамене.