— Надявам се да е така. Не мога да бъда спокойна, докато се чудя дали наистина няма да стреля в Никълъс. — Тя прехапа долната си устна. — И тъй като се оказа ден за нахални въпроси, вероятно мога да попитам какви са добрите му качества. Трябва да има някакви, в противен случай нямаше да има толкова прекрасни приятели.
— Кураж, интелигентност, честност — бързо изреди Люсиен. — Винаги е знаел докъде да стигне. Когато е в добро настроение, а обикновено е така, той е остроумен, много забавен в компания. А също абсолютно верен на своите приятели.
— И с Никълъс, нали? — попита тя.
— Да, и бих искал да разбера защо така се промени — чудеше се Люсиен. — Все пак вярвам, че душевното му състояние е подобрено.
— Надявам се да е така, защото твърде вероятно е да бъдем съседи. Ще му се обадиш ли, докато си тук?
— Мисля да го направя. Ако имам късмет, ще е забравил вече, че съм бил секундант на Никълъс по време на дуела. — Люсиен се усмихна. — Като споменах за Никълъс, ето го, прибира се.
Когато двамата мъже се здрависаха, Клер си спомни как лорд Майкъл се появи на бала, организиран от дук Кандовър. И макар да искаше да повярва, че той вече не представлява заплаха, трудно й беше да допусне, че такава омраза напълно може да изчезне. Молеше се да греши.
Когато Никълъс се мушна в леглото на Клер, беше много късно. Знаейки, че с приятеля му ще разговарят до зори, тя бе заспала, но се разбуди, когато матракът потъна под теглото му. Раздразнена от събуждането, измърмори:
— Кой е?
Чу острото поемане на дъх и температурата на стаята сякаш се понижи с двадесет градуса.
— По дяволите, кой очакваш да е? — изрече Никълъс със смразяващ гневен тон.
Клер мигновено се разсъни.
— Това беше шега, Никълъс. Очевидно немного уместна.
— Напълно.
Тя се наведе напред и обви ръце около широките му рамене. После тихо каза:
— Не е необходимо да съм гений, за да се досетя, че Каролайн не е била честна с теб. Предполагам, че това е била причината за прелюбодеянията ти. Но аз не съм като нея, дори чувството ми за хумор понякога да е неуместно. За мен дори само мисълта, че мога да се любя с друг мъж, е нелепа. — Когато усети, че се отпуска, тя добави: — Припомни си само колко усилия и колко време ти бяха необходими, за да ме вкараш в леглото си. Какво те кара да си мислиш, че друг мъж ще има такъв успех?
Той я прегърна с една ръка.
— Само някой непорочен може да изтъкне такава глупава причина, не съм в положение да участвам в такива глупави шеги, но не мога и да обвинявам никого. — Гласът му се изостри. — Предположи правилно — първата ми съпруга беше разпусната жена. Но не бих искал да се спирам на това подробно.
— Мога да измисля по-добри неща, на които да се спреш подробно — съгласи се тя. Ръката й леко се плъзна надолу по тялото му, докато откри това, което търсеше. — Например…
Той затаи дъх.
— Удивително бързо възприемаш. Време е да минем на уроци за напреднали. — С бързо движение, наподобяващо на котка, той скочи върху нея и се плъзна надолу, като правеше неща, които я омаяха.
Тази нощ я люби с алчност и ярост, сякаш искаше да я жигоса, както и себе си. Клер го прие радостно, искрено желаеше да заличи спомена от необмислената си забележка. Само за миг отдалечаването, което долови, беше потопено в огъня на страстта и те напълно сляха телата и душите си.
По-късно това чувство избледня, но щом като се случи веднъж, можеше отново да се повтори. Клер заспа в прегръдката му толкова щастлива, колкото никога преди това през живота си. Но преди да се унесе, разбра, че огънят и сярата в ада наистина съществуват. И че Каролайн Дейвис, дъщеря на херцог и невярна съпруга, гореше в този пъкъл.
Майкъл Кениън работеше в кантората си, когато прислужникът, изпълняващ длъжността и на иконом, и на камериер, влезе и съобщи, че граф Стратмор моли да го приеме. Майкъл се поколеба, помъчи се да потисне острата нужда да се види и да поприказва със стар приятел. Повече от всичко той мечтаеше за обикновен живот, както преди, когато той, Люси, Рафи и Никълъс си помагаха един на друг с естествената лекота на братя…
Но животът не беше останал толкова прост след изминалите години, а в Лондон Люсиен застана до Абърдар.
— Кажи на лорд Стратмор, че не мога да го приема.
Искри на неодобрение се появиха в очите на слугата, но той само отвърна:
— Много добре, милорд. — И после напусна стаята.
Майкъл се опита да поднови работата си, но беше невъзможно да се съсредоточи върху сметките си. Той избута раздразнено главната счетоводна книга встрани, пристъпи към прозореца и потиснато се вторачи навън към долината. Когато видя Люсиен да се отдалечава, устните му се присвиха. Люси трябва да е дошъл за сватбата на Абърдар, беше чул мълвата, която се носеше из долината. Очевидно графът се женеше за любовницата си, малката жена, която беше с него в Лондон. Майкъл си я спомняше като доста привлекателна и изглеждаше здравомислеща в очевидното си желание да вкара в леглото си Абърдар, но беше много по-различна от своята предшественичка.