Когато вече бяха долу в пълна безопасност, той нави камшика, после поведе Клер направо към гората, далеч от странноприемницата и пътя. Почвата беше мокра от дъжда, а въздухът влажен и студен. Добре, че Клер успя да избяга с наметалото си.
Когато пресметна, че са на около километър от странноприемницата, той спря за кратка почивка. Клер дишаше толкова тежко, че Никълъс я издърпа в прегръдката си. Тя трепереше силно и той предположи, че не беше само заради студа.
— Тук сме в безопасност — прошепна той. — И понеже тези чудовища ще изпълнят съвсем съвестно задълженията си, те ще изчакат да изгасне огъня и ще претърсят пепелта за телата ни, а това няма да стане преди зори.
С приглушен от рамото му глас, тя каза:
— Ти го видя, нали?
Той не се изненада.
— Видях висок мъж, който можеше да е Майкъл Кениън и не мога да измисля някой друг, който иска да ме убие — дрезгаво отвърна той. — Този въпрос ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да открием безопасно място.
— Има ли други колиби наблизо?
— Не, имам нещо по-добро предвид. — Той издърпа ръката й над рамото си и мислите му го отнесоха към хората, при които беше отгледан. — Ще отидем при циганите.
С часове вървяха през гората, спъваха се в корените на дърветата, а дрехите им бяха мокри от капките, стичащи се от клоните. Клер пламенно благодари на Бога, че и двамата бяха обули ботушите, преди да избягат — в противен случай сега щяха да имат проблеми. Тя се изтощи напълно и щеше да се строполи до някое дърво, ако Никълъс почти не я носеше. Както изглежда, той знаеше точно накъде отиват, въпреки че за нея всичките мокри дървета изглеждаха едни и същи. И не можеше да изпита удоволствие от красотата им, докато с мъка си правеха път между тях.
Небето беше започнало да изсветлява, когато доловиха миризмата на дим.
— Има хора в табора — доволно каза той. Едва тогава Клер осъзна, че не е бил сигурен дали тук ще намери помощ.
Изведнъж се чу лай и тъмните сенки на няколко кучета се спуснаха към тях. Тя замръзна на мястото си, чудейки се дали да побегне, или да търси високо дърво. Но когато свирепият лай се усили, Никълъс вдигна ръка и силно замахна, сякаш хвърляше камък. И макар ръката му да бе празна, ефектът беше магически. Кучетата мигновено се успокоиха и започнаха да душат наоколо, а после ги последваха до катуна.
Беше достатъчно светло, за да види, че таборът се състои от три каруци. Под чергилата им тъмни фигури се движеха и тя предположи, че дъждът беше принудил циганите да се скрият вътре. Обезпокоени от шума, няколко мъже бяха излезли и се приближиха с дебнеща походка. Един от тях носеше навит камшик в ръката си.
Никълъс постави закрилнически ръка около кръста на Клер и погледна косо най-близкия мъж.
— Коре, това ти ли си?
За миг настъпи тишина. После един баритонов глас изрева:
— Ники!
Мигновено бяха заобиколени от хора, които шумно бъбреха на цигански език. Никълъс вдигна ръка, за да ги успокои. Докато с другата си ръка все още здраво придържаше Клер, той накратко обясни нещо на техния език.
Една жена с красиво гладко лице улови ръката на Клер. Никълъс й каза:
— Върви с Ани, тя ще се погрижи за теб. Аз ще дойда по-късно.
И този път Клер съвсем доброволно се остави в ръцете на някой друг. Ани я заведе до една от покритите каруци и й помогна да се изкачи в края на издадения канат. Когато издърпа чергилото, Клер видя редичка от малки глави да се надига изпод пухеното покривало, черните им очи заблестяха от любопитство. Очите на Никълъс, осъзна тя. Децата започнаха да задават някакви въпроси, но Ани им шътна да мълчат.
От близката страна подът на каруцата беше покрит с тънка подложка. Ани изрече на английски език с лек акцент.
— Ще спиш тук.
Клер свали мокрото си наметало и с усилие издърпа ботушите си. Цялата мокра и изкаляна, тя си легна. Ани я покри с една пухена завивка и след три минути Клер вече спеше.
Когато се събуди, беше много рано сутринта. Ръката на Никълъс обвиваше кръста й. И той не беше съблякъл дрехите, с които избяга — бричовете и ризата, широко отворена при врата. Продължаваше да спи, а лицето му беше младежко и трогателно красиво в съня. Обърна се и нежно го целуна по челото.
Никълъс отвори очи.
— Как се чувстваш?
— Много добре, благодаря. Няколко ожулени места от кората на дърветата, но нищо сериозно. — Тя потисна трепета си. — Полезно е да имаш мъж като теб около себе си, когато те заплашват опасности.
Лицето му помръкна.
— Ако не бях аз, животът ти нямаше да бъде изложен на риск.
— Не можем да знаем това — отправи му самодоволна усмивка. — И какво приятно приключение е това. Колко хора могат да се похвалят с такъв меден месец?