След малко Никълъс посочи хълмистия гребен, който надвисваше от югозапад.
— Както изглежда, това е най-доброто място за направа на релсов път. Не е далеч от реката и всичкото е в границите на имението Абърдар.
— Кога ще може да се започне работа?
Той се замисли.
— Вероятно в средата на лятото. Релсовият път за вагонетките ще отнеме време, но извадените плочи от шисти могат да бъдат струпвани тук, докато той е готов. Преди да започнат работите, ще трябва да отида в Лондон и да уредя финансите. Също ще се наложи да посетим някоя голяма каменна кариера за шисти, за да изучим оборудването и да наемем опитен управител. А и наложително е да се разреши въпросът за новото пристанище на брега. Да се определи подходящо място и да се наеме инженер. — Той вторачи замислен поглед към долината, обмисляйки всички подробности, за които трябваше да се погрижи.
— Усмихваш се — меко каза тя. — Сякаш с нетърпение очакваш предизвикателството.
— Объркан съм. Обмислях дали да продам Абърдар, но твоите молби ще ме обвържат с това място най-малко за година или две напред.
— Да продадеш Абърдар! — възкликна тя шокирана. — Но ти си уелсец — това е дом на фамилията Дейвис от векове!
— Не съм уелсец — отвърна той. — Наполовина съм циганин и дори дядо ми да е обичал да се хвали, че е потомък на уелски принцове, истината е, че след поколенията английски наследници кръвта на Дейвис е повече английска, отколкото уелска. Абърдар е само част от моето богатство, а аз повече от всичко искам да се отърва от него.
Забелязал ужасеното й изражение, той попита:
— Идеята те шокира повече от всичките ми поразии, нали?
След като се съвзе, тя каза:
— Сигурно не можеш да го продадеш, дори да искаш. Завещанието на имението не гласи ли, че ти като единствен жив наследник си длъжен да пазиш имуществото за собствения си син?
Той поклати глава.
— Всеки имот, наследен по завещание, принадлежи изцяло на наследника. Обикновено прехвърлянето на имота става на двадесет и първия му рожден ден или след женитбата му. Но след като собствените синове на дядо ми умряха, преди да го наследят, и понеже старецът никога не ме прие за свой истински наследник, той непрекъснато отлагаше прехвърлянето на имота. И тъй като умря неочаквано, това все още не беше станало, когато го наследих. Мисля, че мога да променя завещанието, ако опитам.
— Но ти си негов наследник и щеше да бъдеш такъв дори втората му съпруга да му бе родила син — объркано изрече тя. — Какво се е надявал да постигне, като не се е съгласил да го направи?
— Молеше се да стане чудо — отвърна Никълъс мрачно. — Дядо ми беше много набожен. Беше сигурен, че Господ ще порази този наследник, опетнен с циганска кръв.
Усещайки промяна в гласа му, Клер го наблюдаваше със състрадание.
— Затова ли го мразиш?
Учуден, че споделя нещо, което не би казал и на приятел, с почти непозната за него жена, той заяви:
— Не е твоя работа, скъпа. — Улови ръката й и я поведе нагоре по хълма към конете. — Някой да ти е казвал някога, че си прекалено хитра?
— И като спомена за това, защо според тебе не съм омъжена? — Тя се метна на седлото и сведе сериозен поглед към него. — Дядо ти имаше репутация на добър християнин и на добросъвестен земевладелец. Започвам да мисля, че наистина заслужава по-малко ласкателства.
— Умница си ми ти, Клер. — Той възседна своя кон и го подкара по пътя, по който бяха дошли. — Нима тази злощастна история те интересува?
— Предполага се, че любовниците се тревожат за любимия си — тихо каза тя.
Погледите им се срещнаха и Никълъс усети как нещо потрепва дълбоко в душата му. За миг се почувства уязвим. Тази жена можеше да го нарани, ако не внимаваше. Но за да отвърне на подигравателните й думи, той каза:
— Една любовница трябва да се грижи малко, но не прекалено. В основата на тази връзка са парите и страстта.
Отказвайки да се предаде, тя попита:
— След като не искам нито едно от двете, тогава къде ми е мястото?
— Светица закрилница на каменната кариера — промърмори той. — Може би трябва да те наричам Света Клер. — Когато тя направи гримаса, той продължи: — Като заговорихме за бъдещето ти, искам да видя рудника. Можеш ли да го уредиш?
— Сигурна съм, че управителят Джордж Мадок ще бъде щастлив да приеме визитата на най-големия собственик в областта.
Той направи нетърпелив жест.
— Не искам да се виждам с Мадок или поне не още. Бих искал да ми намериш някой, който знае за проблемите в мината, така че сам да видя опасността, за която говориш.