Още веднъж Клер се почувства така, сякаш я връхлита буря. Не бе очаквала Никълъс да действа толкова бързо и толкова решително да изпълнява своята част от споразумението.
— Водачът на моята църковна група е рудокопач в мината. Сигурна съм, че няма да има нищо против да те заведе долу и да ти обясни рисковете.
— Няма ли това да изложи работата му на опасност?
— Има такава вероятност. Но ако бъде уволнен, ти можеш да го назначиш в каменната кариера. Той е добър работник.
— Чудесно. Уреди това, колкото е възможно, по-скоро и избери време, когато Мадок няма да се навърта наоколо. Не е нужно да си навличаме неприятности.
И двамата останаха смълчани. Беше почти обяд и необичайно топло за сезона. След като Никълъс беше без шапка, Клер реши, че и тя може да свали своята. След продължителната студена зима тя с радост чувстваше ласката на слънчевите лъчи върху лицето си.
Никълъс слезе от коня, за да отвори портата на пасището, в което се разхождаха черни уелски крави. Клер оцени учтивостта му, тъй като знаеше, че щеше да прескочи оградата, ако бе сам.
След като затвори портата след нея, той отбеляза:
— Права си, че земеделието в околността се нуждае от внимание. Като изнасяме най-добрия едър добитък в Лондон всяка година, влошаваме качеството на стадата в Уелс. Като отидем в Лондон, ще видя дали няма да мога да закупя няколко породисти бика, за да подобрим потомството. Освен за стадото на Абърдар, ще ги предложа и на местните земевладелци.
Явно Никълъс беше дяволски ентусиазиран от работата. Изведнъж Клер се чу да казва:
— Предполагам, че подобряването на конете, е първото нещо, за което би си помислил един развратник.
Вместо да се засегне, той избухна в гръмогласен смях.
— Ако внимаваш, ще помисля, че имаш чувство за хумор. Палав хумор.
Ронда забави ход и Клер осъзна, че отново бе дръпнала юздите. Милостиви Боже, Никълъс можеше да бъде и чаровен! В опита си да напипа безопасна тема, тя запита:
— Вярно ли е, че си докарал някакви изключителни животни от пътуването си?
Той отново прихна.
— Няколко. Ела и ще ти ги покажа.
Никълъс дръпна коня надясно и я поведе към по-високата и скалиста част на имението. След като затвори портата, Никълъс върза жребеца си в края на малка Горичка яворови дървета, после помогна на Клер да слезе от коня.
— Останалия път ще изминем пеша.
Той отново я прихвана нежно през кръста и я поведе към гората. Разтревожена, тя осъзна колко приятно се чувства.
Подскочи от изненада, когато силен рев разтърси тишината. После се чуха познати звуци. Малко разочарована, тя каза:
— Прилича ми на рев на магарета.
Той се засмя.
— Почакай.
Когато излязоха от горичката, пред тях се разкри малко езерце, сгушено в скалиста падина. Клер спря и примига, неспособна да повярва на очите си.
— Какво, за Бога, е това?
Край брега на езерцето се поклащаха дузина същества, най-странните, които някога беше виждала. Високи около метър, черно-белите животни ходеха изправени като хора, но на пръв поглед изглеждаха, сякаш изобщо нямат крака. Клатушкането им беше толкова комично, че тя започна да се смее.
С рев едно от животните започна да дърпа един от другарите си. След кратко боричкане второто побягна към езерото с крясъци, после се гмурна с главата надолу и изчезна.
— Клер, запознай се с пингвините. Пингвини, това е Клер.
Никълъс й подаде ръка и й помогна да прескочи камъните край водата. Въпреки че няколко пингвина отстъпиха във високата трева, останалите сякаш не забелязваха натрапниците. Някои стояха неподвижни като статуи с арогантно вирнати нагоре черни човки. Други припкаха наоколо, сякаш край тях нямаше хора, късаха снопчета трева и събираха камъчета.
Едно от животните приближи с бавна походка, заоглежда Клер с мъничкото си око, след което изкриви глава, за да я разгледа и с другото. Тя отново се разсмя.
— Чела съм за пингвините, но нямах представа, че са толкова прекрасни! Децата ще ги харесат. Мога ли да доведа учениците?
Когато графът вирна вежди, тя си спомни, че училището вече не й принадлежи, не и през следващите три месеца. Но той каза:
— Не виждам защо не, разбира се, стига учениците да не ги тормозят.
Клер се наведе и погали хлъзгавата глава на пингвина, който стоеше неподвижен и я оглеждаше. Черната му кожа беше корава и хлъзгава.
— Мислех, че пингвините живеят само в студените райони. В Британия не е ли твърде топло за тях?
— Тези са чернокраки пингвини, от островите край нос Добра Надежда, където климатът е почти като този в Уелс. — Той хвърли малко камъче. Един пингвин го заразглежда, след което го пренесе при останалите в гнездото си. — Виждаш, че живеят доста добре, макар и да имах много трудности при транспортирането им тук. Трябваше да напълня целия трюм на кораба с торби лед и да ги държа там през горещите седмици от пътуването.