— Това не означава, че мнението ти няма стойност. Тази къща задоволява ли твоя вкус?
— За да бъда честна, намирам го за тягостно. — Проницателният й поглед обходи стаята. — Твърде е претрупано. Сякаш някой събирал мостри на произведения на изкуството и порцелан, чиято цена може да изхрани едно бедно семейство за цяла година. Не се съмнявам, че притежавате най-доброто. — Тя прокара пръст по рамката на една картина и се намръщи от прахта. — И все пак аз предпочитам моята къщичка.
— Прекалено претрупано — повтори той. — Точно така мисля и аз. Циганите не обичат да бъдат затворени през лятото. Тази къща винаги ме е задушавала.
— Нима се смяташ за циганин?
Никълъс сви рамене.
— Когато ми е удобно.
Той вдигна една порцеланова фигурка, която изобразяваше лъв, поглъщащ непослушно дете. Не беше случайно, че дядо му се прехласваше пред нея. Никълъс винаги бе изпитвал силно желание да я счупи на парчета.
Е, защо не? С бързо движение той запрати фигурката в камината. Тя се разби на парчета със силен трясък.
Никълъс се извърна доволно към Клер, която го наблюдаваше унило.
— Тогава ти разрешавам да промениш каквото искаш — каза той. — Изнеси излишните неща, наеми прислужници. Изчисти, боядисай, постави тапети — каквото намериш за добре. След като си виновна за това, че трябва да прекарам повече време в този мавзолей, можеш да оживиш това място и да го направиш поносимо за живеене. Купи каквото мислиш, че е необходимо и не се притеснявай за парите. Не само ще вложа средства в имението, но ще зарадвам Уилямс, който умира от скука. Мисля, че намира работата си тук за доста отегчителна. Ще го предупредя да изпълнява нарежданията ти като мои.
— Нима обновлението на къщата е задължение на любовницата? — попита слисано тя.
— Повечето любовници щяха да припаднат от радост при тази възможност — увери я той. — Ако искаш, качи се на тавана. Там има купища мебели. Може би ще откриеш нещичко по вкуса си.
Леко учудена, тя каза:
— Може би по-късно. Преди да направя промени, ще трябва да огледам и да помисля.
— Мъдра жена. — Той хвърли поглед към позлатения часовник на полицата над камината.
— Сега трябва да се срещна с управителя си, така че ще те оставя да правиш каквото искаш през останалата част на следобеда. Ще вечеряме в шест. Ако искаш първо да се изкъпеш, позвъни от стаята си. Персоналът ще ти донесе гореща вода. Ще се видим на вечеря.
Никълъс се оттегли, къщата вече го потискаше по-малко. За три месеца здравомислещата Клер щеше да обнови огромния Абърдар. Може би след време той нямаше да се чувства вече така неуютно в къщата на дядо си.
Следващия час Клер прекара в оглеждане на салоните. Основното разположение и пропорциите бяха интересни, но мебелировката бе избирана повече за да демонстрира величие, отколкото за удобство. Имаше прекалено много ненужни неща.
Когато приключи с огледа, Клер се прибра в спалнята си, която беше голяма, колкото цялата нейна селска къща. Беше претрупана с мебели, но сините драперии и кувертюрата на леглото бяха прекрасни. Ако изнесеше всичко ненужно и двете картини с мъртви животни, мястото щеше да стане много приятно.
Изтощена, тя даде воля на желанията си. Хвърли се върху леглото, подпря глава с ръце и се замисли за това, което се беше случило, откакто бе пристигнала в Абърдар. Струваше й се, че са минали дни, а не няколко часа.
Все още изпитваше колебание и чувство на недоверие към неочакваното решение на графа да прехвърли управлението на домакинството върху нея и към разрешението му да прекарва времето си както пожелае. Но сега, когато се бе възстановила от изненадата, намери за приятна перспективата да промени това безвкусно, прашно, занемарено имение. През останалата част от следобеда обмисляше, правеше списъци и си нахвърляше бележки.
Часовникът удари пет и я изтръгна от заниманията й. Време беше да се приготви за първата си вечеря с Никълъс.
Работата я бе успокоила и Клер вече не изпитваше онази плахост и несигурност, която я бе обхванала при езерото. Освен това животът в толкова голяма къща я уморяваше. Дори почувства неудобство да позвъни за тоалетните принадлежности, тъй като семейство Морган никога не бяха имали собствена прислуга.
Притеснението я напусна, когато малката домашна прислужница, която отговори на позвъняването й, се оказа нейна бивша ученичка. Дилис беше мило момиче, което буквално се прекланяше пред учителката си и приемаше присъствието на госпожица Морган така, сякаш беше напълно естествено учителката да бъде гостенка на графа.