— Колкото и да е, заслужава повече.
— Както пожелаете, милорд. — Тя се усмихна. — Провалилата се вчера готвачка, Гладис, сега е главна домашна прислужница. Много е добра в чистенето.
Слугите мълчаливо прибраха приборите и донесоха топло кафе, докато Никълъс и Клер обсъждаха промените в домакинството. Изненада се, когато часовникът удари десет. Внезапно обхваната от умора, тя стана.
— Беше труден ден. Сега ще си лягам.
Той тихо каза:
— Ела тук.
Умората й мигновено изчезна, превръщайки се във вълнение от предчувствието: заради следобедната случка бе очаквала той да забрави за целувката.
Никълъс избута стола си от масата, но остана седнал. Когато тя се доближи достатъчно, той улови ръката й и я издърпа към себе си. Лицето му беше на няколко милиметра под нейното. Тя забеляза колко удивително дълги бяха миглите му. Наистина беше прекалено красив, за да е правдоподобно.
Продължавайки да я държи за ръката, той проточено попита:
— Къде да те целуна тази вечер?
Фактът, че краката й бяха притиснати в твърдите му бедра, й подсказа избора. Като се опитваше да използва най-добрия си учителски глас, тя каза:
— Въпросът е глупав, защото виждам, че вече си взел решение.
Той се усмихна.
— Още не.
Очите му се приковаха в шията й, където я беше целунал предната вечер, и тя усети как пулсът й заби по-силно. Когато погледът му се плъзна към устата й, тя докосна с език долната си устна. Разбира се, тази вечер щеше да я целуне по устата.
Той отново я изненада, като притисна устните си в ръката й. В началото издишаше леко върху чувствената й плът, дъхът му бе като топла ласка. После езикът му започна да опипва дланта й.
— Тялото на жената е хармония — промълви той. — И всяка твоя част е като музикален инструмент, на който може да се свири.
Пръстите й неволно се свиха и погалиха бузата му. По тъмната, гладко избръсната, кожа се усещаха леко наболите косъмчета — мъжественост, която я възбуждаше.
Твърдите му устни се плъзнаха нагоре и всмукаха малкия й пръст. Натиск, топлина, влага, слабо, неуловимо желание. Дъхът й зачести, тялото й се отпусна. Като хипнотизирана тя подви колене и седна върху коляното му. Установи, замаяна, че поведението й е ужасно неприлично, но волята я бе напуснала, бе като листо, подмятано от вятъра.
Устните му оставиха диря по бледата й кожа до китката. Омаяна, тя дълбоко въздъхна и се отпусна. Със свободната си ръка разроши косата му. Абаносова мекота, гъста, чувствена, жива.
Още веднъж почувства, че омеква и безпомощно се чудеше на способността му толкова бързо да я докарва до това състояние. Знаеше, че трябва да го спре, но топлината, която я обливаше, беше толкова възхитителна, че не можеше.
Докато не осъзна, че другата му ръка е на бедрото й и бавно се плъзга нагоре.
Здравият й разум се върна.
— Достатъчно!
Тя бързо се изправи на крака и залитна в бързината да се отдръпне. Почти изпищя, когато той сграбчи китката й, но осъзна, че той се опитва да я предпази от падане.
— Не е достатъчно, но и утре е ден. — Когато пусна ръката й, той дишаше учестено. — Лека нощ, Кларисима.
Вторачи се в него с пронизващ поглед, като сърна, замряла пред ловец. А след малко, както предната нощ, тя грабна свещта и забърза към стаята си.
Никълъс взе една салфетка от масата и разсеяно започна да я прегъва. Не беше като другите жени, които бе познавал; разбира се, нямаше нищо общо с Каролайн…
Беше забравил за портрета или по-точно го бе изхвърлил от паметта си. Той дяволски точно я представяше и когато я видя неподготвен, изпадна в ужас, сякаш беше видял самата Каролайн. Глупаво беше да си мисли, че може да я забрави, докато живее в тази къща.
Осъзнавайки, че изтрива с ленената кърпа носа си, той я хвърли върху масата с отвращение. Далеч по-добре беше да мисли за Клер и очарователната й женственост, отколкото за миналото.
Когато се заиграха, бе уверен, че ще успее да я прелъсти, но това вече не беше приемлив изход. Това беше игра, която трябваше да спечели. А между другото щеше да си позволи нещо, което винаги му носеше утеха. Изправи се и се насочи към най-отдалечения край в къщата.
Когато Клер се прибра в спалнята си, тя отвори двукрилия прозорец и дълбоко пое студения влажен въздух. Навън се сипеше слаб пролетен дъждец и равномерният му ритъм успя да успокои нервите й. Тя си помисли тъжно, че всички в Пенрийт я знаят като хладнокръвна, съсредоточена и сериозна учителка, на която поверяваха децата си.
Започна да мисли, че графът наистина е дявол, гений в изкушаването. Проблемът бе, че тя реагираше на Никълъс с чувство. Трябваше да се научи да използва разсъдъка си, да постъпва разумно, а не емоционално. Тогава щеше да му се противопостави.