Естествено графът не хареса идеята, но преподобният Морган го убеди, че това е единственият начин да ме накара да се държа прилично. Така баща ти стана частният ми учител. През следващите две или три години той идваше в Абърдар почти всеки ден, когато не проповядваше из селата. Освен на основните предмети той ме учеше как да се държа като благородник. И това продължи, докато станах годен да ида в обществено училище, където можеха да ме превърнат в истински английски джентълмен. — Той й хвърли ироничен поглед. — Преди да напусна, му надписах книгата, с която се опита да ме изнудиш.
Без да се чувства виновна, тя каза:
— Така си запазил наследството — като си се връщал всяка година при хората на майка си. Забележително проницателно мислене за едно дете.
— Не съвсем проницателно. — Той издрънка поредица весели акорди. — Мислех си, че мога да се отърва от живота на белите хора, като съблека скъпите си дрехи. Но не беше толкова просто — след като дълго изпълняваш една роля, преструвките започват да стават реалност.
— Трябва да е било доста трудно да се разкъсваш между два различни свята — каза тя. — Да си изпитвал чувството, че не си нито риба, нито рак.
Той тъжно се засмя.
— Добро описание.
— Колкото повече научавам, толкова по-малко се изненадвам, че мразиш дядо си.
Никълъс наведе глава и дръпна струните. Прозвуча поредица от отделни звуци, които се изкачиха една октава и после отново слязоха.
— Ако кажа, че го мразя ще е… много лекомислено. Той беше единственият ми близък роднина и исках да му доставя удоволствие, е, поне понякога. Изучих маниерите, етиката, гръцки, история и земеделие, и въпреки това не можех да го задоволя. Знаеш ли какво беше непростимото ми престъпление? — Когато Клер поклати глава, той каза: — Протегни ръце.
Никълъс доближи ръката си до нейната. До млечната й келтска кожа неговата беше като гъсто кафе със сметана.
— Цветът на кожата ми — нещо, което не можех да променя, дори да исках. Ако цветът ми беше по-светъл, мисля си, че тогава моят дядо щеше да успее да забрави потеклото ми. Вместо това всеки път, когато ме погледнеше, виждаше „проклет черен циганин“. С радост го изтъкваше непрекъснато. — Никълъс сви дългите си гъвкави пръсти и ги заоглежда, сякаш ги виждаше за първи път. С горчивина в гласа си той каза: — Нелепо е и, разбира се, нехристиянско да мразиш някого заради цвета на кожата му и въпреки това такива тривиални неща могат да променят живота ти.
— Ти си точно такъв, какъвто си — каза Клер напрегнато. Той я погледна учудено.
— Не търсих комплименти.
— Това не е комплимент, а обективна присъда на здрав разум — надменно рече тя. — Добре възпитана жена никога не би направила комплимент на мъж с такива вулгарни маниери.
Той се усмихна и изражението му се успокои. Тя наклони глава на една страна.
— По-лесен ли бе животът с пътуващите цигани?
— В повечето случаи. Майка ми беше сираче, нямаше семейство, така че можех да се присъединя към всеки табор, който се намираше близо до Абърдар. Винаги ме взимаха като бездомно кученце. — Той се поколеба. — В началото се забавлявах от пътуването, но след като мина време, започнах да гледам на родствените си приятели с различно око. И макар циганите да се смятат за напълно свободни, те са хванати в капана на собствените си обичаи. Неграмотност, отношението към жените, гордост до безчестие, обикновено за сметка на онези, които най-малко го заслужаваха, забрана за смесване на кръвта — не можех да приемам такива неща, без да си задам някои въпроси.
— Все още ли посещаваш циганския табор в Абърдар?
— Разбира се — те са мои родственици. Всеки циганин може да остане толкова дълго, колкото пожелае. В замяна ги помолих да не вадят душата на хората в долината.
— Ето защо от години не съм имала неприятности с циганите — каза Клер, заинтригувана. — Като бях малка, спомням си, че майка ми ме вкарваше вкъщи и залостваше вратата, когато влизаха в града. Казваше, че циганите са езичници и крадат деца.
Той се захили.
— Първото може и да е вярно, но ромите не крадат деца — имат прекалено много собствени.