— Това е вагонетка — обясни Оуен, когато първата мина покрай тях, тикана от двама юноши. — Побира петстотин килограма въглища. Младежите, които ги бутат, наричаме тласкачи. По-големите мини имат траверси за вагонетките — улесняват работата.
Те навлязоха в галерията, Оуен водеше, следван от Клер, а Никълъс бе последен в редицата. Таванът не беше достатъчно висок и графът не можеше да върви изправен. Усети миризмата на влага и си помисли колко е по-различна от земното ухание на прясно разорана нива.
Оуен каза през рамо:
— Най-големият проблем тук е газът. Рудничният газ се отлага в дъното на изоставените кариери и може да те убие. Гризу е още по-лош, защото може да избухне. Когато стане плътен, един младеж пропълзява вътре и го запалва, после ляга и изчаква, докато пламъкът премине над него.
— Господи, звучи ми като самоубийство!
Оуен хвърли поглед над рамото си.
— И е така, но това не означа, че можеш да споменаваш напразно името Господне. Дори и да си лорд — добави той с лек трепет в гласа си.
— Знаеш, че винаги съм бил арогантен тип, но ще се опитам да си държа езика зад зъбите — обеща Никълъс. Мина му през ума, че Клер също намира думите му за обидни. Може би трябваше да заругае на цигански. — Сега се сетих, че съм чувал за изгарянето на газа, но си мислех, че вече не се използва заради опасността.
— Това е много примитивна мина, милорд — мрачно отвърна Оуен.
— Ако ще ме гълчиш за лошия език, ще трябва отново да ме наричаш Никълъс. — Той избърса челото си с опаката страна на ръкава на вълнената си шуба. — Въобразявам ли си, или тук е много по-топло от повърхността?
— Не грешиш — отвърна Клер. — Колкото по-дълбоко навлизаме в мината, толкова по-високи стават температурите. — Тя хвърли поглед през рамо. — По-близо до ада, нали знаеш.
Далеч пред тях се чу слаб металически звук, а когато излязоха от завоя, Никълъс видя желязна врата, която преграждаше галерията. Оуен извика:
— Хю, отвори вратата.
Вратата изскърца и малко момче, може би шестгодишно, подаде глава през отвора.
— Господин Морис! — радостно изписка то. — Много отдавна не съм ви виждал.
Оуен спря и разроши косата на момчето.
— Работя в забоя в източната част. Как е животът на миньора, обслужващ вентилационните шахти?
Хю тъжно отвърна:
— Лесно е, но се чувствам много самотен, по цял ден стоя в тъмното. И не обичам плъховете, сър, никак не ги обичам.
Оуен извади една от своите свещи, запали я и я подаде на момчето.
— Татко ти още ли не позволява да взимаш свещи?
Хю поклати жално глава.
— Казва, че са твърде скъпи за дете, което печели само четири пенита на ден.
Никълъс се намръщи. Момчето работеше в тази тъмна дяволска дупка само за четири пенита на ден? Ужасяващо. Оуен измъкна маслен кекс от джоба си и го подаде на Хю.
— Ще си поговорим, когато се върнем.
Те влязоха през вратата и продължиха по наклона. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуе, Никълъс попита:
— По дяволите, какво прави толкова малко момче тук?
— Баща му иска парите — отвърна Клер с твърд глас. — Майката на Хю почина и баща му, Най Уилкинс, пияница и грубиян, доведе момчето в рудника, когато то беше едва на пет години.
Те продължиха, като всеки път, когато вагонетката минаваше покрай тях, се опираха в скалата. Достигнаха края на галерията. В тясното задушно пространство дузина мъже работеха с кирки и лопати. След бегъл безразличен поглед към новопристигналите те продължиха работата си.
— Това са рудокопачите — обясни Оуен. — Работят в забоя непрекъснато.
Те наблюдаваха мълчаливо. Рудокопачите използваха меката глина, за да закрепят свещите на различни места и така ръцете им оставаха свободни. Зад всеки имаше вагонетка, в която трупаше въглищата, тъй като на всеки работник се заплащаше според количеството изкопана руда. Никълъс бе слисан от начина, по който мъжете гърчеха тела, за да изровят въглищата. Някои коленичеха, един лежеше по гръб, а друг се превиваше нагоре, така че да може да подкопае тънкия пласт.
Втренченият му поглед се спря на рудокопача в най-отдалечения край на забоя. Той тихичко прошепна:
— Онзи младеж няма свещ. Как вижда какво копае?
— Той не вижда — отвърна Клер. — Блетайн е сляп.
— Наистина ли? — прошепна Никълъс недоверчиво. — Рудникът трябва да е доста опасно място за сляп мъж. И как разбира дали вади въглища или отпадъци?
— Чрез докосване и по звука от удара на кирката — разясни Оуен. — Блетайн познава всяко разклонение и всички тунели в рудника — веднъж, когато ни заля поток и изгаси свещите ни, той изведе шестима от нас в безопасност навън.