Един от рудокопачите извика:
— Време е за ново зареждане.
Друг изпъна тяло и избърса потта от челото си.
— Аха, Бодвил, твой ред е да заредиш барута.
Един як мъж мълчаливо остави кирката си, вдигна огромна ръчна бургия и започна да пробива скалата. Другите рудокопачи хвърлиха инструментите си във вагонетките и започнаха да ги тласкат към галерията. Оуен обясни:
— Когато издълбае достатъчно дълбока дупка, я запълва с черен барут, после го запалва с фитил.
— Взривът няма ли да срути тавана на забоя?
— Не, ако е подготвен и извършен правилно — отвърна Клер. Усетил напрежение в тона й, Никълъс хвърли учуден поглед към Клер и забеляза, че и тя се намира сякаш на ръба на нервно избухване. За миг той се почуди защо. После очевидният отговор проблесна в съзнанието му. Почувства се сякаш го бяха ударили.
Той почти беше забравил, че баща й бе загинал тук, но явно не и Клер — напрегнатият й израз разкриваше какво й струва да бъде в мината. Искаше му се да обвие ръка около раменете й и да й каже нещо успокояващо, но потисна желанието си. Съдейки по изражението й, тя не търсеше съчувствие.
Последният рудокопач, който напусна забоя, беше нисък младеж с изпъкнали мускули и свадлив език. Въпреки че беше с други хора, той спря пред Никълъс и го изгледа косо.
— Ти си графът циганин, нали?
— Така е.
Мъжът се изплю в краката му.
— Кажи на проклетия си приятел лорд Майкъл да държи под око Мадок. Старият Джордж живее по-добре, отколкото може да си позволи всеки друг управник на мина. — Рудокопачът се извърна отново към вагонетката и я забута към галерията.
Когато мъжът се скри от погледа им, Никълъс попита:
— Мислиш ли, че Мадок може да извлича незаконни печалби от мината?
— Наистина не мога да кажа — отвърна Оуен неловко. — Много силно обвинение, за да се направи без доказателство.
— Твърде си наивен и праволинеен — недоволно изрече Клер. — Той е монополист тук.
Никълъс измърмори:
— Ако е така и Майкъл разбере, не бих искал да съм на мястото на Мадок. Приятелят ми винаги е бил много жесток.
Бодвил измъкна бургията и започна да запълва дупката с барут.
— Време е да тръгваме — каза Оуен. — На връщане искам да ви покажа още нещо.
Тръгнаха обратно по същия път и завиха в една галерия, която водеше към огромен забой, чийто таван беше подпрян с масивни квадратни греди. Като вдигна свещта си, за да освети мястото, Оуен обясни:
— Исках да видиш подпорите и преграденото място в мината. Обикновено по-големите жили се обработват така. Недостатъкът е, че може би половината въглища остават под тези греди.
Никълъс огледа една от подпорите и откри, че грубата изровена повърхност има тъмния блясък, характерен за въглищата. Изведнъж Оуен изкрещя:
— Пази главата си, друже! — Той сграбчи ръката на Никълъс и го дръпна назад.
Голяма скала се сгромоляса точно на мястото, където бе стоял Никълъс, разбивайки се на малки късове при удара в пода. Разтреперан, той вдигна поглед към скалния таван.
— Благодаря, Оуен. Как успя да го забележиш?
С весела нотка в гласа си Оуен каза:
— Тъй като пещерите са създадени от Господ, те са много устойчиви. А понеже мините са дело на човека, те винаги се срутват. Като поработиш известно време в мина, се научаваш непрекъснато да държиш око над главата си. Трябва да си съобразителен и смел, за да бъдеш миньор.
— По-добър си от мен — мрачно рече Никълъс. — Циганинът ще умре, ако го насилиш да работи тук долу.
— Много е лесно да умреш — особено в тази мина. — Оуен направи жест към огромната тъмна пещера. — Мадок иска да започнем да сваляме подпорните колони — за да добие още въглища под тях. Твърди, че е прахосничество да ги оставяме така.
Никълъс се намръщи.
— Това няма ли да срути тавана?
— Възможно е. — Оуен посочи една от носещите греди. — Ако имаше достатъчно подпори, може би това щеше да е възможно, но Мадок не иска да плаща за нови материали — смята, че това, което е построено, е достатъчно.
Никълъс направи гримаса на неодобрение.
— Започвам да не харесвам господин Мадок, а дори не съм го видял още.
— Изчакай да го срещнеш — язвително рече Клер. — Антипатията ти ще се превърне в истинска погнуса.
— Нехристиянска забележка, Клер — каза Оуен с мек укор. — Хайде, време е да си тръгваме.
Докато го следваше към галерията, Клер разкаяно се извини:
— Прав си, съжалявам.
Никълъс не съжаляваше, че напускат забоя. Докато вървеше зад Клер, той държеше под око тавана, а същевременно следеше грациозното полюшване на бедрата й. Време беше да започне да мисли как и кога да получи днешната си целувка.