Вместо това тя зарови пламналото си лице във врата му. Как можеха след такава интимност да възвърнат невинността и безопасността на връзката си? Но тя не можеше да е в безопасност, след като бе отишла в Абърдар и го бе накарала да й сътрудничи.
Мислите й блуждаеха, докато пръстите й се плъзгаха по скалата от дясната й страна. Усещаше грапавата повърхност на страничната стена и докосваше гредите, с които бе укрепен сводът на равни интервали. Минаха покрай два входа на странични галерии.
Изведнъж докосна нещо различно. Студено и гладко и завършващо с твърда четина. Помръдна пръсти и усети плът. Тихо изстена и се отдръпна.
— Какво става? — попита остро Никълъс. С разтреперан глас тя отвърна:
— Им… има труп на удавил се мъж.
Никълъс рязко спря.
— Има ли шанс все още да е жив?
Продължавайки да усеща студената кожа при лекия допир, тя потрепери и поклати глава.
— Не мисля, че е жив.
— Вероятно е нещастният Бодвил — нещо тежко ме удари по време на първото нахлуване на водата и вероятно е било неговото тяло. Ако не можем да му помогнем, ще трябва да го оставим.
Всъщност думите му й помогнаха да се успокои. Най-лошите й страхове бяха, че това може да е тялото на Оуен, но приятелят им беше гладко избръснат, а този нещастен мъж не беше.
Никълъс отново започна да се придвижва напред. След като се отдалечиха на безопасно разстояние, тя изтри длан в бедрото си — безсмислен жест, при положение че ръката й напълно бе потопена във юдата — и започна да плъзга пръсти върху стената.
Галерията й изглеждаше безкрайна, много по-дълга от обикновено. Започна да се чуди дали все пак не са се отклонили от главния път, когато Никълъс пак спря.
— Почакай. Стигнахме задънен тунел. — След миг добави: — Не, галерията продължава, но таванът е под нивото на водата.
Клер се намръщи, опитваше се да си спомни пътя.
— Минахме през един участък с нисък таван. Не мисля, че бе много дълъг. Спомняш ли си? За малко да си удариш главата.
— Да ти кажа честно, не обърнах внимание. Всичко, което си спомням е, че някъде можех да ходя изправен, а някъде не. — В гласа му имаше тревога. — Не бих искал да те преведа под водата, без да знам колко дълъг е този участък. Можеш ли да се задържиш на някоя греда, докато проуча?
Последното нещо, което Клер искаше, беше да остане в наводнената галерия сама с плаващ труп, но каза спокойно:
— Има една греда на около десет крачки по-назад. Ще се чувствам чудесно там…
Той се върна заднешком, докато приближат гредата.
— Можеш ли да се хванеш здраво?
— Да — увери го тя.
Той бързо я целуна по челото, после каза с разочарование:
— Съжалявам, забравих. Използвах утрешната си целувка.
— Мисля, че при тези обстоятелства няма да я прибавя към сметките си — сериозно каза тя.
— В такъв случай… — Той я притисна в обятията си и я целуна отново, този път в устата и много по-продължително.
Приятна топлина обля тялото й и стигна чак до изтръпналите й студени пръсти. Опита се да прозвучи строго, когато накрая той спря:
— Много си нахален, лорд Абърдар.
Той се захили.
— Разбира се. — После без затруднение заплува към мястото, където таванът се снишаваше.
Клер напрегнато се ослушваше, проследяваше движенията му по звука. Той спря да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, като изпълни дробовете си докрай. После с тихо движение се гмурна под повърхността и изчезна.
Водата около нея изведнъж, като че ли стана с десет градуса по-студена. Клер потрепери и страшни мисли й дойдоха наум. Ако се бяха отклонили от главната галерия, Никълъс можеше да се сблъска с неочаквани опасности. Упорито се опитваше да потисне тревогите си — графът демон вече беше доказал, че може да се грижи за себе си, както и за нея.
Въпреки това й се стори, че мина страшно дълго време, преди той да се появи.
— Галерията се наклонява леко, затова от другата страна е по-плитко. Мисля, че можем да успеем, но ще бъде малко неприятно — ще останеш без въздух в дробовете. Имаш ли ми доверие?
— Разбира се — нуждаеш се от мен, за да поддържам домакинството ти. — Беше лесно да се шегува, когато бе отново с нея.
Той се засмя и я издърпа във водата, а след минута стигнаха края на участъка с висок таван.
— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и се хвани за лявата ми китка с двете си ръце. Когато си готова, ме стисни два пъти.
Тя изпълни нареждането му и вкопчи пръсти в ръката му. След като му даде сигнал, че е готова, той се гмурна под повърхността. Макар да му вярваше, когато свърши въздухът в дробовете й, тя почувства, че в нея се надига паника. Искаше й се да го избута грубо, за да излезе на повърхността. Вместо това, когато сърцето й забумтя като барабан, тя се опита да издишва по-бавно.