— Кой си ти по дяволите?
— Граф Абърдар.
За миг управителят се смути. Но след малко гневът му се възвърна.
— Влезли сте в чужда собственост, лорд Абърдар. Махайте се от рудника и стойте надалеч.
— Минната компания е взела под наем рудника, но тази земя е на фамилията Дейвис — каза Никълъс с привидно спокойствие. — Не забравяй, че все още я притежавам. Нека да запазим добрите обноски.
С видими усилия Мадок обузда гнева си.
— Извинявам се за грубостта си. — Очите му изведнъж се присвиха. — Нима сте слизал вече в мината?
— Да. Незабравимо преживяване — отвърна Никълъс със смекчен глас.
Мадок се извърна и се вторачи в струпаните работници.
— Кой е отговорен за това?
Предполагайки, че ако Оуен си признае делото, щеше моментално да бъде уволнен, Никълъс хвърли към приятеля си предупредителен поглед, после каза:
— Вината отново е моя. Създадох впечатление, че имам вашето разрешение. Работниците ти бяха много учтиви.
Управникът очевидно беше на ръба на избухване.
— Не ме интересува дали си граф, или собственик на тази земя — изръмжа той. — Нямаш право да се промъкваш зад гърба ми и да лъжеш моите работници. Смятам да се изправя срещу теб в съда.
— Давай тогава — доволно отвърна Никълъс. — Бих се срещнал с теб и в затвора, и съм задължен да го направя. Но старият ми приятел лорд Майкъл Кениън все още е собственик на мината, нали? Възнамерявам да му се обадя веднага. Няма да одобри такава неучтивост в своята собственост.
Безпокойството на Мадок пролича в острия му отговор.
— Давай тогава. Милордът ми даде пълна власт над мината и нито веднъж не е критикувал действията ми.
— Сигурен съм, че се чувства много добре с такъв добросъвестен управител — каза Никълъс с ирония. Той хвърли поглед към Клер, която мълчаливо извеждаше конете. — Ще тръгваме ли, госпожице Морган? Видях всичко необходимо.
Тя кимна и те възседнаха конете. Никълъс усещаше пронизващия втренчен поглед на Мадок в гърба си, докато яздеха до оградата. Ако погледите можеха да убиват, щеше вече да е мъртъв.
Когато се отдалечиха достатъчно от мината, той промърмори:
— Спечелих си двама врагове, а още дори не е време за чай. Свършихме добра работа този ден.
— Това не е шега — остро каза Клер. — Най Уилкинс е тип, който може да се напие някоя вечер и да реши да подпали конюшнята ти, за да си отмъсти за унижението.
— А Мадок е още по-лош. Разбирам защо да го молиш за подобрения на мината, е чиста загуба на време. Доста опасен мъж.
Тя го погледна с изненада.
— Винаги съм мислела така, но смятах, че преценката ми се дължи на омразата ми към мината.
— Мадок е кавгаджия, тиранин на дребно, който ще се бори до смърт да запази влиянието си — каза Никълъс замислено. — И преди съм виждал подобни типове. Учудвам се, че Майкъл е наел такъв човек. При това е доволен от неговото управление. Започвам да се питам какво е правил Майкъл през последните няколко години. Не може да е мъртъв, иначе щях да разбера, но определено е занемарил живота си.
— Хората се променят с годините.
— Вярно е. Но бих се изненадал, ако Майкъл се е променил толкова, че да е безразличен към всичко. Винаги се е грижел усърдно за делата си. Често полагаше повече грижи, отколкото е необходимо. — Никълъс лениво потупа коня си по врата, а мислите му летяха към миналото. — Когато отида в Лондон, ще попитам приятеля ни Люсиен къде е Майкъл и какво прави. Люсиен знае всичко за всеки.
Спомняйки си, че Марджед бе споменала това име, Клер каза:
— Люсиен е другият ти приятел от „падналите ангели“, нали?
Никълъс я погледна с удивление.
— Мили Боже, нима старият ни прякор е стигнал и до Уелс?
— Страхувам се, че да. Откъде получихте това прозвище?
— Четиримата — Люсиен, Рафаел, Майкъл и аз — станахме приятели в Итън — обясни той. — В Лондон често се движехме заедно. Модното общество обичаше прякорите и някои ни нарекоха паднали ангели, защото бяхме млади и малко диви, което е типично за младите, а и двама от нашата група носеха имената на архангели. Разбира се, това не означава нищо.
— Историята, която аз чух е, че всички сте били красиви като ангели и немирни като дяволи — сериозно каза тя.
Той се захили.
— Мълвата е прекрасно нещо — много по-интересна от самата истина. Не бяхме свещи, но не сме и престъпвали общоприетите норми, не сме разорили семействата си или провалили живота на някоя млада дама. — Той се замисли. — Но не мога да гарантирам за това какво са правили другите през последните четири години.
Долавяйки скръб в гласа му, тя каза:
— Вероятно с нетърпение очакваш да се срещнеш отново с приятелите си.