Някой друг изсъска:
— Има благоразумието да напусне, преди да сме я изхвърлили, а и високомерието й е лош съветник.
Клер мина покрай двама членове от нейната група. Едит Уикс се беше намръщила, не я порицаваше съвсем, но определено не одобряваше постъпката й. Джейми Харкин, бившият войник, се протегна, докосна я по ръката и се усмихна окуражително. От състраданието му едва не заплака. Сълзите заплашително изпълниха очите й. Тя му кимна, после отвори вратата и излезе в студената пролетна сутрин.
Децата играеха на различни игри, докато повечето майки се въртяха около прозорците, слушаха какво става вътре и отпъждаха любопитните си неомъжени момичета на безопасно разстояние. Марджед се приближи и прегърна Клер.
— О, Клер, скъпа — прошепна тя. — Трябва да внимаваш. Дразнех те за графа, но това не е шега.
— Определено не е — съгласи се Клер. Тя направи опит да се усмихне. — Не се тревожи, Марджед. Обещавам ти, че няма да му позволя да ме прелъсти.
Клер не бе в състояние да погледне никой друг. Тя се качи на каручката си, теглена от дребното конче, и замина. Беше ужасена от мисълта, че след един ден всички в Пенрийт щяха да говорят срещу нея и много от приятелите й нямаше да я оправдаят.
Още по-лоша беше мисълта, че тези, които се съмняваха, имаха право; тя беше с порочно поведение, беше се поддала на демонските изкушения и на дяволския чар на Никълъс. И въпреки дръзката си клетва, че ще опази добродетелността си, тя знаеше със сигурност, че ако не напусне скоро Абърдар, има вероятност да улесни собственото си падение.
Тъй като знаеше, че Клер е в методистката черква, Никълъс излезе рано, за да поязди и да посети овчаря, който пасеше стадото по най-високите хълмове около Абърдар — пасищата, които някога бе обхождал Тейм Телин.
Докато се връщаше обратно, той видя нещо да се движи по пътеката, която водеше към руините на средновековния замък, истинския Абърдар. Като закри с ръка очите си, той погледна косо към долината. За своя изненада позна каретата на Клер, която се изкачваше бавно по стръмния хълм.
Проследи я с поглед, докато тя достигна мястото, където пътеката ставаше много стръмна. Клер слезе, върза кончето и продължи да се изкачва пеша.
Слънцето се беше показало зад облаците, така че вероятно тя отиваше до замъка да се полюбува на гледката. Никълъс прекоси долината с лек галоп и се изкачи по пътеката. За разлика от понито й, жребецът му беше силен и можеше да изкачи целия път до замъка. След като остави коня си зад ъгъла, където щеше да е заслонен от вятъра, той продължи да търси Клер.
Откри я на най-високия парапет. Вятърът развяваше полата и шала й и галеше румените й бузи. Без да забелязва присъствието му, тя се взираше надолу към долината. От това високо място къщите на Пенрийт изглеждаха като струпани детски кубчета, а мината се забелязваше само по тънката струйка дим. В закътани долчинки, обърнати на юг, жълти нарциси бяха отворили златистите си главички.
Като заговори тихо, за да не я уплаши, той каза:
— Великолепна гледка, нали? Любимото ми място, когато бях дете. Височината и каменните стени създават измамно чувство за сигурност.
— Но сигурността не е илюзия. — Тя извърна лице към него. — Пусни ме да си вървя, Никълъс. Имаш си забавления. Искам да си вървя вкъщи.
Изведнъж страх изпълни душата му.
— Молиш ме да те освободя от нашето споразумение?
— Сега ще отидеш в Лондон и няма да се нуждаеш от моята компания. — Тя унило приглади къдриците, които бяха се измъкнали изпод бонето й. — Сам видя, че селото има нужда от помощ, така че повече не се нуждаеш от мен.
— Не! — ядно изрече той. — Няма да направя нищо за Пенрийт, ако не изпълниш твоята част от споразумението.
— Защо? — объркано попита тя. — Загрижен си за хората — очевидно е от начина, по който се държа в мината, от това, което направи за Хю. Разбира се, този път трябваше да помогнеш на селяните заради тяхното добро, не заради глупавия ни облог.
— Надценяваш моя алтруизъм — изсъска той. — В мига, в който се върнеш в Пенрийт, аз ще напусна Абърдар. Рудникът и селото могат да вървят по дяволите и въобще не ме засяга какво ще стане.
Очите й се разшириха от ужас.
— Как можеш да бъдеш толкова егоистичен, когато можеш толкова лесно да помогнеш?
— Това ми е в природата, мое малко невинно развлечение — отвърна той саркастично. — Наистина съм си научил урока от най-близките ми и най-скъпи хора. Егоизмът е съхранен в мен далеч по-добре от вярата или щедростта, и в този момент няма да ме изостави. Ако искаш да играя ролята на спасител и ти ще трябва да платиш цената.