След половин час Никълъс измъкна от джоба си ярко оцветена дървена играчка.
— Купих малък подарък за Уилям. От източните Индии е, там го наричат и-йо. — Той нави връвта около пръста си и тя започна да се спуска и изкачва по връвта, съпроводена от тиха мелодия.
Графинята каза:
— Когато бяхме деца, брат ми имаше подобна играчка, но той я наричаше по друг начин. Да видим дали си спомням как работи. — Опитите й бяха безуспешни. При третия й опит и-йото увисна, отпуснато на връвта, и тя го върна на Никълъс. — Страхувам се, че съм загубила сръчност.
— Ако не възразяваш, ще го занеса на бавачката и ще го покажа на Уилям.
— Ще бъде омаян. — Графинята позвъни на иконома и нареди да отведат Никълъс в детската стая.
Клер се стегна, когато остана насаме с графинята, но когато другата жена извърна откритите си кестеняви очи към нея, тя се поотпусна.
— Моля те, прости на мен и на Никълъс за грубостта ни — четири години е дълго време, а и този хаймана не обича да пише писма.
— Сигурно се радвате, че отново си е у дома, лейди Абърдар — каза Клер с безстрастен тон.
— Да, макар да ми напомня за онова ужасно време. — Графинята си взе парче маслен кейк. — Между другото, вече не използвам титлата, госпожице Морган. Сега съм госпожа Робърт Холкрофт. Или Емили за приятелите на Никълъс.
— Изоставила сте титлата? Невероятно. Мислех си, че жените във вашето положение запазват званието си дори и да се омъжат за човек, който няма наследствена благородническа титла.
Лицето на Емили придоби хладно изражение.
— Никога не съм искала да бъда графиня. С Робърт, моя съпруг, израснахме заедно и винаги сме знаели, че ще се оженим. Но той беше по-малкият син на земевладелец без наследство, докато аз бях дъщеря на виконт. Когато лорд Абърдар направи примамливото си предложение за брак, родителите ми настояха въпреки моя отказ, тъй като той беше четиридесет години по-стар от мен.
— Съжалявам — неловко изрече Клер. — Нямах представа. Изглеждахте толкова жизнерадостна, че никой в Пенрийт не предполагаше, че бракът е бил против желанието ви.
— Лорд Абърдар искаше млада, плодовита съпруга, която да му роди още деца. — Тя започна да рони масления кейк с пръсти. — Той доста… добросъвестно се опитваше да изпълни съпружеските си задължения, но аз се оказах разочарование за него. Беше трудно време. Никълъс беше… голяма подкрепа за мен. — Масленият кейк се превърна в купчина златисти трошички.
На Клер това й прозвуча като болезнено признание, че Емили и Никълъс са били любовници и интимната им връзка не е била случайно плътско прелъстяване. Или поне не и за Емили. Макар Клер да не можеше да прости прелюбодеянието, тя разбираше как нещастната жена се е увлякла и е завързала любовна история с красивия чаровен внук, който беше почти на нейната възраст. Не знаейки какво друго да каже, тя отбеляза:
— Уилям е доказателство, че не е била ваша вината да не родите деца от първия си брак.
— Нима мислиш, че това не ме радва — унило каза Емили. — Където и да е сега граф Абърдар — а предполагам, че е на много горещо място — надявам се да разбере, че не съм безплодна. — Тя докосна корема си. — А тази есен Уилям ще си има братче или сестриче.
— Прекрасно. Поздравявам ви. — Не успявайки повече да сдържи изумлението си, Клер попита: — Но защо разказвате всичко това на една непозната?
Емили сви рамене.
— Защото е лесно да се говори с теб. Защото Никълъс те доведе тук. Защото си от Пенрийт. Май че последната причина е най-важна. Ако живееш в долината, значи си чула скандалните истории, които се носят около смъртта на моя съпруг и жената на Никълъс. Само Господ знае какви истории се разнасят — клюките понякога са много по-лоши от истината. Напуснах Уелс веднага след като погребах съпруга си. По това време бях твърде разстроена, за да ме е грижа какво си мислят хората.
Клер се чудеше — какво ли е изпитвал Никълъс? Обичал ли е Емили? Все още ли я обича? Но, разбира се, тя не можеше да попита това. Вместо това каза:
— Имаше налудничави злословия за това, какво се е случило, но сега скандалът донякъде е забравен. След като с Никълъс напуснахте долината, клюките полека замряха.
— Добре. — Емили свъси вежди. — Робърт ми помогна да загърбя това ужасно време. Никълъс, мисля, имаше по-лош късмет. Може би ти ще можеш да му помогнеш, както Робърт на мен.
Клер промърмори безпомощно:
— Много странен разговор.
— Предполагам — усмихна се Емили. — Не знам точно какво има между вас, но той нямаше да те доведе тук, ако не се интересуваше от теб. Нуждае се от някой, който да се грижи за него. Някой, на когото да може да вярва.