Дори сега вероятно още не вярваше, защото кротко каза:
— Странен поздрав след години на раздяла. Да опитаме ли отново? — Той пристъпи напред и подаде ръка. — Мина много време, Майкъл. Радвам се да те видя жив след битките на полуострова.
Другият мъж се отдръпна назад, сякаш беше видял усойница.
— Нима мислиш, че се шегувам? Не е така.
Дукът се обади остро:
— Ако ще дискутирате нещо, моят кабинет е по-добро място от този коридор.
Той бързо поведе останалите към стаята под коридора. След като запали няколко свещи, Рафи каза:
— Тази вечер не е време за размахване на саби. Ако нещо ви е измъчвало през годините, Майкъл, сега е моментът да се разреши.
Когато напрежението изпълни и наелектризира въздуха в стаята, Клер разбра, че е станала почти невидима. Тези мъже се бяха срещнали в суровите условия на светския живот и бяха израсли заедно. Като всички приятели, щяха да бъдат оплетени в мрежата на общите си преживявания и спомени през дългите години — радост и съжаление, раздори и подкрепа. Сега един от тях заплашваше да разкъса мрежата на парчета.
Майорът се оттегли зад бюрото на дука и яростният му пронизващ поглед напомни на Клер за подгонен хищник.
— Не е твоя работа, Рафи. Нито път твоя, Люсиен. — После се обърна към Никълъс, в гласа му ясно се долови искрено съжаление. — Когато чух, че си напуснал страната, помислих си, че е по-безопасно да стоиш надалеч.
С напрегнат глас Никълъс попита:
— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво съм направил?
— Не се прави на невинен, Абърдар. Другите могат да ти повярват, но не и аз.
Рафи понечи да каже нещо, но Никълъс вдигна ръка и го спря.
— За момент забрави за злодеянието, в което си ме набедил, Майкъл. Трябва да говоря с теб по обществени дела. Мината ти в Пенрийт е в крайно опасно състояние. Не само управителят ти застрашава работниците, но вероятно извлича и незаконни печалби. Ако нямаш време или желание да се заемеш сам, продай ми обратно компанията, за да мога да направя необходимото.
След кратък миг на недоверие майорът избухна в гръмогласен смях, от който по гърба на Клер полазиха тръпки.
— Ако Мадок те е разгневил, ще му повиша заплатата.
Клер знаеше, че гняв, не по-малък от нейния, беше обзел Никълъс, но той успя да задържи гласа си равен:
— Не превръщай мината в кокал между нас, Майкъл. Хората, които живеят в опасност, са невинни.
— Превърнал си се в баба, Абърдар — студено рече майорът. — Мините винаги са били опасни, и така ще бъде и занапред. Миньорите го знаят, и го приемат.
— Има разлика между кураж и безразсъдна храброст — отвърна Никълъс. — През последните няколко седмици изисках данни за нещастните случаи и смъртността в подобни мини. Тази в Пенрийт е четири или пет пъти по-опасна от другите и има вероятност да се случи страшна катастрофа. Видях го със собствените си очи.
— Бил си в моята мина? — Зелените му очи се присвиха. — По дяволите, стой надалеч отсега нататък. Ако чуя, че си навлязъл в моята собственост, ще накарам Мадок да те съди.
— Започвам да разбирам защо си го направил свой управител — говориш точно като него — мрачно продума Никълъс. — Ако не вярваш в това, което ти казвам, увери се сам. Сигурен съм, че не си от този тип чиновници, които биха се забавлявали да видят работниците си пострадали и със сигурност ще се съгласиш, че мината се нуждае от подобрения. Единствено ти си в състояние да направиш бързи промени, така че, проклятие, поеми отговорността си.
Майкъл изкриви от ярост лице.
— По дяволите, с нищо не съм ти задължен.
— Не забравяй, че аз притежавам тази земя — ако откажеш да подобриш условията, ще намеря начин да прекратя договора. Не бих искал да се обръщам към съда, защото много хора могат да умрат, докато магистратите вземат решение, но ако се наложи, ще го направя. — Гласът на Никълъс стана рязък. — И заявявам пред Бога, че ако загинат хора, докато ми се сърдиш, лично аз ще те държа отговорен за това.
— Защо си губим времето? — Майкъл издърпа от джоба си смачкани ръкавици и заобиколи бюрото. Преди някой да разбере какво прави, той злобно удари с ръкавиците лицето на Никълъс — Напълно ли съм ясен? Кажи името на секунданта си, Абърдар.
В последвалата смразяваща тишина ясно се долавяха далечните звуци от празненството. Клер усети, че се вцепенява от ужас. Това не можеше да е вярно — лорд Майкъл не може да иска дуел на живот и смърт с мъж, когото не е виждал от години — човек, който му е бил близък приятел.
Бузата на Никълъс почервеня, но той не отвърна на удара с удар. Вместо това изгледа стария си приятел, сякаш го виждаше за първи път.