Никълъс присви устни.
— Защо?
— Играеш опасната игра на прелъстяване и закачки, нарушаваш все повече и повече границите между нас — рязко отвърна тя. — С моята истерия и с твоята лудост ще се унищожим един друг, ако не спрем.
— Може би си права — каза той с искрено нежелание. — Какво предлагаш?
— Разбира се, ще бъде по-безопасно и за двамата, ако се прибера вкъщи, когато се върнем в Пенрийт.
Сърцето му се сви от тревога.
— Това, което казах преди, си остава — хрипливо изрече той. — Ако напуснеш, преди да изтекат трите месеца, аз ще се откажа от плановете си за долината.
Тя спря и се вторачи в него.
— Наистина не разбирам защо си толкова загрижен за моето присъствие? Бих си помислила, че се бориш да разрешиш проблемите на мината единствено за да обезпокоиш лорд Майкъл.
Той сам не можеше да се разбере, но дяволски добре знаеше, че не иска тя да си тръгне. Вдигна инстинктивно ръка, искайки да я убеди с докосване. Клер неуловимо се напрегна, но явно се отдръпна.
Стомахът му се сви на топка и той отпусна ръка. Ако започнеше да се страхува от него, нямаше да го понесе. Можа да измисли само едно приемливо решение, макар да мразеше тази мисъл.
— Ще се откажа от правото си на всекидневни целувки. Така вероятно ще е възможно да бъдем заедно, без да губим здравия си разум. Не беше много мъдро предложението ти да се обзаложим, когато започнахме играта на билярд предишната вечер.
Клер свъси вежди.
— Вече те разбирам много по-малко. Миналата вечер решително отказа да обсъждаме прекратяването на целувките.
— Това беше тогава. А сега е друго. — Той пое ръката й и отново започнаха да се разхождат. Отпуснаха се, тъй като изглеждаше, че той ще успее да наложи предложението си. — Очевидно е, че се забавлявам от твоята компания. Когато се върнем в Абърдар, вероятно ще обмисля възможността да си взема кученце, но засега ще трябва да заемаш неговото място.
Тя се усмихна и се успокои.
— След като използваш толкова ласкави хвалебствия, как мога да ти откажа.
Зарадва се, като я видя да се усмихва. Но докато се връщаха към къщата на Абърдар, си припомни факта, че има само два месеца да я увещае да остане при него и повече не можеше да използва страстта като убеждение.
Херцог Кандовър се върна вкъщи и откри своя гост на прага, готов да си тръгне. Прикривайки тревогата си, Рафи попита:
— Пренебрегнах ли те много, Майкъл?
С безизразно лице приятелят му отговори:
— Ни най-малко. Обаче не мога да си позволя повече да прахосвам времето си и да лежа тук като инвалид — има много неща, които трябва да свърша. Не е толкова сериозно — удрял съм се е и по-лошо в главата, когато съм минавал през ниски врати. — След като си спомни за изисканите обноски, той каза: — Благодаря ти, че ме подслони.
— Защо не освободиш стаята си и не останеш тук? — предложи Рафи. — Това е дяволски голям хамбар, бих се забавлявал от компанията ти.
— Ще напусна Лондон. От дълго време съм занемарил делата си — време е лично да се заема.
Рафи усети тръпки да пронизват тила му.
— Това включва ли мината в Пенрийт?
Майкъл пое шапката си от иконома и я нахлузи така, че периферията да засенчи очите му.
— Всъщност да, означава.
Херцогът се почувства така, сякаш го бяха наругали.
— Една война току-що приключи. Надявам се да не започнеш нова.
— Никой не обича мира повече от запасния войник — отвърна Майкъл, хладен и непроницаем. — Ще те уведомя, когато се върна в Лондон.
Той се извърна и излезе, без да извърне поглед назад.
21
Морис посвещаваха неделите на семейството си, както и на Господ. Следобедите обикновено включваха разходка. Понякога идваше и Марджед, но по-често тя оставаше вкъщи, признавайки си откровено, че от време на време се нуждае от спокойствие. Що се отнася до Оуен, той се забавляваше, когато оставаше сам с децата. Ако един баща не положи усилия, много лесно може да пропусне годините им на растеж.
Беше типичен уелски ден, редуваше се дъждовно време със слънчево. По настояване на по-големия син на Оуен, Тревър, те поеха по непозната за тях пътека по хълма. Малко хора минаваха по този път, защото той пресичаше имението с господарската къща Брин на Майкъл Кениън, където посетителите не бяха добре дошли. Оградено с каменна стена, имението беше много по-различно от Абърдар, кръстосвано от многобройни пътеки. Все пак Оуен знаеше, че ако те не се доближат до собствеността на Кениън, нямаше да има проблем, а пътеката беше прекрасно място през пролетния ден.