Мегън, малката госпожица, вървеше до баща си, докато момчетата тичаха напред-назад като кученца. На Оуен му беше приятно да наблюдава как малкият Хю се закача и играе с другите му синове. След като напусна мината, детето като че ли порасна с десет сантиметра, също така наддаде няколко килограма и лицето му придоби здравословен тен. Според Марджед той беше възприемчив ученик, поглъщаше всеки нов урок със същото настървение, което показваше и на кухненската маса. Когато пътеката се изви нагоре, Оуен попита Мегън:
— Скоро е рожденият ти ден. Искаш ли нещо специално?
Тя недоверчиво го изгледа.
— Котенце.
Оуен надигна вежди.
— Вече имаме котка.
— Но аз искам котенце — настоя тя. — Лично мое.
Той потисна усмивката си.
— Котенцата стават големи котки — предупреди я той. — И след като ти искаш твое, ще трябва сама да се грижиш за него. Скоро ще навършиш десет — вече си голяма. Щом си сигурна, че точно това искаш, ще разговарям с майка ти. Ако няма нищо напротив…
Мегън го прекъсна с нетипичното за дамите гукане от удоволствие.
— Мама каза да говоря с теб и ако ти не възразяваш, всичко ще бъде наред. Котката на Едълуин наскоро е родила котенца. След две седмици ще може да се отделят от майка им.
Оуен се ухили. Никога не му оставяха избор. Не че можеше да откаже нещо на Мегън, след като тя толкова много приличаше на майка си.
Задоволството му беше прекъснато, когато Тревър изтича от гората.
— Татко, ела, бързо, Хю… — задъхваше се той. — Беше се отдалечил да набере жълти нарциси за мама, а след малко се втурна към нас сякаш самият дявол го преследва. Попитах го какво има, но плаче непрекъснато и не иска да говори.
Оуен тръгна с широка крачка. След като се провираха между дърветата няколко минути, те стигнаха до другите две деца. Хю ридаеше обезумяло и здраво притискаше нарцисите до гърдите си. По-малкият син на Оуен, Дейвид, го успокояваше, потупваше го по раменете без никакъв резултат и с облекчение посрещна баща си.
Оуен вдигна Хю в прегръдките си и започна да го успокоява. За всички новият им брат беше все още едно крехко момче. Когато сълзите на детето пресъхнаха, той попита:
— Какво стана, момчето ми?
Хю разтърка очи с мръсните си юмручета.
— Аз… аз видях портите на ада, чичо Оуен.
Въпреки многобройните и търпеливо зададени въпроси Оуен не успя да получи по-свързано обяснение. Най-после той каза:
— Тревър, заведи Дейвид и Мегън вкъщи. Хю ще ми покаже какво е видял.
Тревър покорно поведе по-малкия си брат и сестра си обратно по пътеката. Хю изглеждаше нещастен, но когато Оуен го хвана за ръката, той тръгна послушно. Те навлязоха по-дълбоко в гората, докато стигнаха разрушен участък на каменната стена. Хю пусна ръката на Оуен и се промуши през дупката.
Оуен се намръщи.
— Това е частна собственост, имението на Кениън. Не трябваше да влизаш тук.
— Видях жълти нарциси и исках да откъсна няколко, за да ги подаря на леля Марджед — виновно изрече детето. — Не е далеч.
И понеже знаеше, че ще бъде по-добре за Хю да се изправи с лице срещу страха си, вместо да има нощни кошмари, Оуен се промъкна през малката дупка в стената. От другата страна се издигаше планински склон, покрит сякаш с пъстър килим нарциси, които жълтееха чак до върха. И макар склонът да беше доста обрасъл, клоните все още бяха голи, така че се виждаше димът, издигащ се от другата страна на планинския хребет.
С разтревожен израз на лицето си Хю погледна през рамо и докосна с пръст устни. И тогава се приведе и крадешком си проправи път към билото на планинския хълм, който се издигаше стръмно над малка падина. Когато се прикриха зад един храст, Оуен обви с ръка раменете на Хю и погледна надолу, за да види какво беше уплашило момчето.
„Портите на ада“ се оказа порутена колиба, издигната на склона. Слънчевата светлина се пречупваше през виещия се белезникав дим и се създаваше оптична илюзия, която обясняваше защо Хю бе преиначил гледката.
— Виж, момчето ми, как слънчевата светлина блести на пушека — каза Оуен. — Това е къщата на горския пазач.
Макар Хю да не отговори, той леко се отпусна. Но вместо да си тръгне, Оуен любопитно се вгледа в колибата. Беше странно, че е запален толкова силен огън в този топъл пролетен ден.
Докато наблюдаваха, пушекът бавно намаля и няколко минути по-късно вратата се отвори. И оттам излязоха двама мъже с тъмни дрехи. Хю скри лице в прегръдките на Оуен.
— Дяволи — прошепна той.
Мъжете бяха Джордж Мадок и бащата на Хю, Уилкинс. Проницателният поглед на Оуен се изостри. Ако Хю неочаквано е зърнал ужасния си баща, вероятно това е помогнало момчето да повярва, че е видял ада.