— Искаш ли кафе?
— Би било чудесно.
Кафето в чашката й беше изстинало и той донесе друго. Тя работеше последователно, опитваше различни начини. Отговор нямаше. Накрая въздъхна, облегна се назад и вдигна чашата.
— Много е повреден, така ли? — обади се той.
Тя кимна.
— Страхувам се, че е така, но се надявах все пак да мога да измъкна нещо от него — някакъв ключ към загадката, каквото и да е.
Тя отпи от кафето.
— Ключ? — попита той. — Какъв ключ?
— За да си отговорим какво представлява и откъде идва. Невероятно старо е. Всяка информация, която би могла да се запази в него, би била археологическа находка.
— Съжалявам — каза той. — Бих искал да беше открила нещо.
Тя завъртя стола си и погледна в чашката си. Той пръв забеляза движението.
— Джуна! Екранът!
Тя се обърна и разля кафе в скута си.
— По дяволите!
По екрана се нижеха ред след ред неразбираеми символи.
— Какво е това? — попита той.
— Не знам — отговори тя.
Наведе се напред и забрави за него.
Той беше стоял така, облегнат на перилата, около час — взираше се, беше очарован от конфигурациите на екрана, от движението на дългите й пръсти, които изпробваха неуспешни комбинации по клавиатурата. След това забеляза нещо, което тя бе пропуснала, тъй като цялото й внимание бе погълнато от символите.
Малка предупредителна светлина гореше вляво на командното табло. Той нямаше представа от колко време свети.
Пристъпи напред. Индикатор за гласова модулация. Нещото се опитваше да осъществи контакт на повече от едно равнище.
— Да опитаме с това — предложи той.
Наведе се напред и завъртя ключа под светлинката.
— Какво?
Безполов глас се разнесе от говорителя с прищракване и ръмжене. Езикът очевидно беше екзотичен.
— Божичко! — извика той. — Това е!
— Какво? — Тя се извърна и впери поглед в него. — Разбираш ли този език?
Той поклати глава.
— Не го разбирам, но мисля, че го разпознавам.
— Какво? — повтори тя.
— Трябва да се уверя. Ще ми трябва друго командно табло, за да проверя — каза той. — Отивам в съседното помещение. Ще се върна веднага щом разбера нещо.
— Добре де, какво мислиш, че е?
— Смятам, че нарушаваме много по-строг закон, отколкото статута за контрабандата.
— Какво?
— „Притежаване и експериментиране с мозък на берсеркер“.
— Грешиш.
— Ще видим.
Тя го гледаше как излиза. Загриза нокътя на палеца си — нещо, което не беше правила от години. Ако той беше прав, това трябваше да се затвори, да се запечата и предаде на военните. От друга страна, тя все пак не вярваше, че е прав.
Протегна ръка и изключи разсейващия я глас. Трябваше да бърза, да опита нещо друго, да направи пробив, преди той да се върне. Изглеждаше й прекалено сигурен в себе си. Чувстваше, че ще се върне с нещо убедително, дори да не е вярно.
И тогава тя инструктира корабния компютър да научи пленения мозък да говори на солариански. После си донесе нова чаша кафе и я изпи.
Още алармени системи се включиха при движението напред. Гигантската машина убиец караше реактивните двигатели да забавят движението си. Първото нареждане, което премина през процесора й, беше: Напредвай предпазливо.
Той поддържаше положението на далечния кораб и по-малкия му придружител, но изпълни командата за приближаване, която подсказваше банката му с военна логика. Машината подготви още оръдия.
— Добре — каза Уейд по-късно, като влезе и седна. — Сбъркал съм. Не е това, което си помислих.
— Ще ми кажеш ли поне какво подозираше? — попита Джуна.
Той кимна.
— Не съм голям лингвист — започна Уейд, — но обичам музиката. Имам много добра памет за всякакви звуци. Нося цели симфонии в главата си. Дори свиря на няколко инструмента, макар и по малко. Но този път паметта ми изигра номер. Бях готов да се закълна, че звуците приличат на онези, които бях чул от копията на Кармпан — откъслечните получени от нас записи за строителите, гадната раса, която произвежда берсеркерите. Има копия в библиотеката на кораба и ги прослушах отново. Оттогава са минали години. Но съм сбъркал. Звучат другояче. Сигурен съм, че това не е езикът на строителите.
— Аз пък знаех, че така или иначе берсеркерите никога не са кодирани на езика на строителите — каза тя.
— Не го знаех. Но по някаква причина бях сигурен, че съм чувал нещо подобно на онези ленти. Странно… Чудя се на какъв ли език говори.
— Е, сега му предавам способност да говори с нас. Но не се получава много добре.
— Обучаваш го в соларианския код? — попита той.
— Да, но то само бръщолеви. Звучи като кофти Фокнър.