— Харолд, мили!…
— Знам, скъпа, знам. Но наистина… Не мисля много за злия старец Еди кой си, но когато си спомня…
Той замълча. Огледа малката всекидневна. Не бе много лоша. Поовехтяла, но удобна. В скромна къща-близнак, разположена на улица с абсолютно еднакви къщи в опърпаното предградие… Беден живот… Да се справяш с една заплата, която винаги изостава от цените… Толкова малко неща от онези, за които Малвина сигурно е мечтаела и би трябвало да има…
— Все още не съжаляваш? — попита той.
Тя се усмихна.
— Не, скъпи. Ни най-малко.
Той я взе и се върна на фотьойла с нея. Тя сложи глава на рамото му.
— Никак — каза тя тихо. После добави: — Аз не бих била с нищо по-щастлива, ако бях печелила сти-пендия.
— Скъпа, хората не са еднакви. Стигам до заключението, че и ние сме някакво изключение. Колко хора от тази улица познаваш, които биха казали „не съжалявам ни най-малко“?
— Трябва да има някои.
— Струва ми се, че това не се случва често. И колкото и да го желаеш на някого, положително не можеш да направиш да стане. Даяна не прилича много на теб, нито на мен. Бог знае на кого прилича. Тъй че няма смисъл да се тревожиш, защото не иска да прави каквото ти би правила на нейно място, ако можеш да си спомниш как се чувства човек на осемнайсет. Блестяща, казаха те. Единственото, което можем да направим, е да гледаме как дъщеря ни еблестяща по свой начин и да я подкрепяме, разбирасе.
— Харолд, тя не знае за парите, нали?
— Знае, че има някакви пари. Но не е питала колко са. Не ми се е налагало да лъжа. Опитах само да създам впечатлението, че не са кой знае колко, нещо около три-четири хиляди лири. Тъй ми се стори по-добре.
— Сигурна съм в това. Ще го запомня, ако стане дума. — След известна пауза: — Харолд, предполагам звучи много глупаво от моя страна, но какво точно прави един химик? Даяна ми обясни, че не било точно аптекар и това ме зарадва, но не ми разясни нещо повече.
— И аз не разбрах, скъпа. Най-добре е отново да я попитаме. Да, нещата започват да се преобръщат, стигнахме до момента, в който тя трябва да ни обяснява.
За семейство Бракли вече нямаше голямо значение какво прави един химик, защото в първата година на следването си Даяна промени намерението си и се залови с биохимия, а какво прави един биохимик бе нещо, което майка й никога не би могла да раз-бере.
Причината за промяната бе една лекция, изнесена пред дружеството „Двайсетте години на ХХ век“: „Някои еволюционни аспекти в неотдавна променената околна среда“. Не звучеше много вълнуващо. Даяна така и не разбра какво я накара да отиде. Но отиде и с това направи крачката, която определи посоката на живота й.
Лекторът, Франсис Саксоувър, доктор на науките, член на Кралското научно дружество, някога професор по биохимия в Университета в Кеймбридж, бе разглеждан най-общо като интелектуален ренегат. Бе от южен Стафордшър, от семейство, печелило малко в течение на безброй поколения, но придобило в средата на осемнайсти век определено силен ген на предприемчивост. Генът, толкова подходящ за времето на настъпващата индустриална ера, довел Саксоувърови до създаване на нови начини за отопление, за използване на енергията на парата и реорганизация на производството. Саксоувърови използвали предимствата на новите плавателни канали, включили се в световната търговия и натрупали голямо семейно състояние.
Генът се изявил силно и през следващите поколения. Нищо не можело да попречи на Саксоувърови. Не изостанали от новите технологии, заловили се дори с пластмасите, когато съзрели в тях бъдещ конкурент на керамичните съдове. През втората половина на двайсти век те все още преуспяват.
У Франсис генът за предприемчивост взел обаче друга насока. Той бил доволен да остави семейните концерни в ръцете на двамата си по-големи братя и да следва собствените си наклонности. Неговата цел била да оглави една катедра. Или поне така мислел.
През втората половина на живота му здравето на Джоузеф Саксоувър, бащата, се разклатило. Като разбрал това, Джоузеф, предвидлив човек, не губил време и прехвърлил авоарите си на двамата си по-големи сина, които поставил начело на своя бизнес. Останалите осем-девет години от живота си посветил на вълнуващото хоби да надхитря данъчните. Известни скрупули му попречили да направи това толкова добре, колкото някои от конкурентите му, но се справил тъй успешно, че след смъртта му властите продължавали да се опитват да запълнят известен брой интересни празноти.