— Па така е, Бил. Т’ва е ваджишки неприродно, пустото. Тя к’во ти рече кат та чу?
— Тя си метва главата и вика: „Щом е така, нашите литургии не требе да ги показват по тая гадна талавизия“. Не спорим, викам й, само ти думам. Ти моеш да си се връткаш по бикини и прочие га я съм яко натряскан, ега ти. Виж к’во, нема да ги праиш тия работи и толко. Га приказват „дорде смърт ни раздели“ немат на ум разни шменди-капели да си жив три пъти повече от другия. Така че да си изфърлиш от главата тоя там анти-кво беше, не ти е твоя работа. И ако некога та пипна с тая щуротия, моме моя, ша та пребия — да н’ми речеш после, че не съм та предупредил. Т’ва не е природно. О, речи й направо, аз й рекох.
— И не й хареса?
— Ич. Разциври са, ти казвам, рече, че не било честно, и как имала право да живее, колко се може. Добре, рекох й, ти само пробвай и ша видиш к’во ш’ти са случи. Тогава тя са разциври още повече, докат й викнах да млъкне, и пак заскимтя. След малко рече: „Имам право, щом искам, вика, ама ти немаш никакво право да ми разправяш, че не мога“. Мое и така да е, ама ти само пробай и ша видиш. После след малко спре да скимучи и ма гледа малко мръсно. Бил, вика, да речем, че и ти имаш т’ва антинещо? Тогава ша бъди същото за двамата, значи ша е наред. Аз я гледам. Виж к’во, викам й, два неприродни не праят едно природно. Никогаш. И к’во ша ми е на мене да карам двеста гадни години с твоя гаден език? Добре, викаш! Брей че ма ядосваш! Ша та пребия за тая щуротия!
— Бърт, о, Бърт, включи Би Би Си, моля те. Ето я хубостницата. Там е онази жена, която ти казва какво да правиш, за да живееш сто години. Не че съм умряла да живея толкова дълго. Вече понякога има моменти, когато знам как се чувстваш при това. Но може да е хубаво да знаеш как…
— Добър вечер, дами и господа. Добре дошли при поредната програма в нашата новинарска серия. Нашият репортер тази седмица… Мис Даяна Бракли… мис Бракли е интервюирана от Рупърт Пиджън…
— Мис Бракли, вашето съобщение миналата седмица наистина като че ли предизвика голямо раздвижване.
— Съвсем не е неочаквано, мистър Пиджън.
— В случай, че някои от нашите зрители са пропуснали напоследък да прочетат вестниците, мислите ли, че бихте могли съвсем просто да ни представите най-същественото от вашето съобщение?
— То наистина е съвсем просто. Ако хората желаят да живеят по-дълго, има средство да се осъществи.
— Разбирам. Това наистина е казано направо. И претендирате, че сте разработили някаква процедура, която го осигурява?
— Не мисля, че имаме нужда от двусмислени въпроси, мистър Пиджън.
— Моля?
— Вие претендирате ли, че сте закусвали тази сутрин, или наистина закусвахте, мистър Пиджън?
— Ами аз…
— Точно така, мистър Пиджън. Тенденциозно е, нали?
— Ъъъъ… Вашето съобщение пре… искам да кажа, съобщихте, че известен брой хора вече са подложени от вас на процедурата, която ще окаже такова въздействие.
— Така е.
— Колко хора приблизително?
— Няколкостотин.
— Всичките жени?
— Да, но това е резултат на обстоятелствата. То действа също толкова ефикасно и на мъжете.
— И колко дълго ще живеят тези хора?
— Не бих могла съвсем точно да ви кажа, мистър Пиджън. Колко ще живеете вие?
— Но вие разбирате, че претендирате… Имам предвид казвате…
— Казах, че тяхната очаквана средна продължителност на живота бе увеличена и че ако прилагането на процедурата продължи, те биха могли да очакват двойно по-дълъг живот, или тройно, в зависимост от характера на процедурата. Това е съвсем различно от казването на всеки колко дълго ще живее. Преди всичко, когато удвоявате очакваната продължителност на живота си, удвоявате и вероятността от фатални злополуки. Много е възможно да увеличите повече от два пъти и чувствителността си към бо-лести.
— Тогава някоя, която е утроила очакваната си продължителност, няма толкова голям шанс да я реализира, колкото би имала през нормално продължителен живот?
— Така е.
— Но, ако не говорим за злополуки и сериозни болести, тя би могла да доживее до своя двести рожден ден?
— Да.
— Добре тогава, мис Бракли. Беше заявено от не един вестник, че нито една от тези жени, които сте обработвали с антигерон, така ли се казва…
— Да. Антигерон.
— Че нито една от тях не е знаела, че въздействате по този начин, докато не направихте съобщението си преди няколко дни?
— Мисля, че една-две може да са се досетили.
— Искате да кажете, че не отричате?
— Защо ще отричам?
— Ами бих си помислил, че това е доста сериозно обвинение. Всички тези хора идват при вас и доверчиво се оставят в ръцете ви, и вие ги третирате с антигерон, който ще ги направи да живеят двеста години, без дори да им казвате. Струва ми се, че това би могло да бъде доста сериозно обвинение.