— Близките наистина ли са се съгласили? — попита Лори.
— Казвам ви, при това настояват — отвърна доктор Мъри. — Според приятелката му те двамата с покойния са си говорили няколко пъти, че липсват органи за присаждане, и заедно са отишли в хранилището за органи в Манхатън, за да се запишат за дарители в отговор на призива на хранилището по телевизията миналата година.
— Господин Дънкан Андрюс си е бил доста голяма доза кокаин — каза Лори. — Оставил ли е писмо, че се самоубива?
— Не — отговори доктор Мъри. — Нито е бил в депресия, поне така твърди приятелката му.
— Доста странна ситуация — каза Лори. — Аз лично смятам, че можете да изпълните желанието на близките, това не ще попречи на аутопсията. Но нямам право да вземам такова решение. Затова ще питам началниците и веднага ще ви се обадя.
— Много съм ви благодарен — рече доктор Мъри. — Ако ще правим нещо, добре е да не губим време.
Лори затвори, остави с известно нежелание разглобената маша и се върна в моргата. Без да си слага необходимото облекло, тя показа глава през вратата и веднага забеляза, че Бингам го няма.
— Шефът те е оставил да продължиш сам? — попита тя Пол.
— На мен малко ми трябва — отвърна й той, като се обърна към нея. Маската леко заглушаваше гласа му. — Имам късмет, че трябваше да се връща горе за пресконференцията, която сам е насрочил. Сигурно си мисли, че мога поне да зашия трупа.
— Стига, Пол — опита се да го окуражи Лори. — Не забравяй, че край масата за аутопсии за Бингам всеки е некадърник.
— Ще гледам да го запомня — отвърна Пол все още неубеден.
Лори остави вратата да се затвори зад нея и по стълбите в дъното на моргата се качи на първия етаж. Нямаше смисъл да чака асансьора за един етаж.
Коридорът на първия етаж бе пълен с журналисти и Лори не можеше да направи нищо, за да стигне до двойните врати, които водеха към заседателната зала. Над главите на репортерите виждаше лъскавото плешиво теме на Бингам, което отразяваше прожекторите, пуснати заради телевизионните камери. Той отговаряше на въпросите и се потеше обилно. Лори веднага разбра, че е изключено да обсъди с него проблема на Манхатънската болница.
Изправена на пръсти, потърси с поглед в пълната стая доктор Калвин Уошингтън, заместник-главния лекар. Лесно различи в тълпата този почти двуметров чернокож мъж, който тежеше над сто килограма. Стоеше близо до вратата, която от заседателната зала водеше към кабинета на шефа.
Лори мина през главната приемна, а после през кабинета на шефа и успя да се приближи изотзад към Уошингтън. Щом стигна до доктора, се поколеба. Той бе известен с буйния си нрав. С тази физика и с характерните си настроения бе взел страха на доста хора, между които и на Лори.
Тя събра кураж и го потупа по рамото. Той са обърна веднага. Тъмните му очи я огледаха. Не беше доволен, личеше от пръв поглед.
— Какво има? — попита я доктор Уошингтън, принуден да шепти.
— Мога ли да поговоря с теб? — попита Лори. — Има един случай в Манхатънската болница, който трябва да се реши.
Калвин хвърли поглед към своя потящ се шеф и кимна, тръгна след Лори и затвори вратата на заседателната зала. После поклати глава.
— Вече се вдига страхотен шум около това второ убийство на тийнейджър. Боже, как мразя журналистите. Не „истината“ търсят те, каквато и да е тя. Като хрътки са, които душат за клюки, а горкият Харолд се опитва да се оправдава защо ръцете не са били прибрани до тялото още на местопрестъплението. Какъв цирк!
— Защо не са били прибрани? — попита Лори.
— Защото дежурният лекар не се е сетил — отвърна Калвин отвратен. — Когато Плоджет пристигнал, трупът вече бил качен в колата.