— Тук не мога да ти помогна — рече Питър. — Нямам представа как го е взел, но с това, което ми даде, значително ме улеснява.
— Радвам се — каза Лори, озадачена от тези неочаквани новини. — Съобщи ми какво си намерил.
Излезе от лабораторията и се върна в кабинета си. След като намери номера в указателя на Службата, се обади на Джордж Фонтуърт вкъщи. Той вдигна на второто позвъняване: Лори се успокои, че не го е събудила.
— Само не ми казвай, че си в Службата — рече той, когато чу кой се обажда.
— Какво друго да кажа? — попита Лори.
— Дори не си дежурна — рече Джордж. — Недей да работиш толкова много. Ще създадеш лошо впечатление за нас, останалите.
— Сигурно — засмя се Лори. — Тук не правя впечатление на никого. Знаеш какво ти нареди Калвин: вчера дори не биваше да разговаряш с мен.
— Тъпотии — съгласи се Джордж. — Какво искаш?
— Интересува ме първият труп, който аутопсира вчера — обясни Лори. — Уендъл Морисън.
— Какво по-точно? — попита Джордж.
— От токсикологията ми казаха, че си им дал кокаинов образец от червата на починалия. Как го намери?
— Д-р Морисън е поел наркотика орално — поясни Джордж.
— Но нали ми каза, че и двамата покойници са си били кокаина венозно — учуди се Лори.
— Само вторият — уточни Джордж. — Когато ме попита как е приет опиатът, мислех, че говориш само за него.
— Всички случаи, които аутопсирах, са приели наркотика венозно, но един от случаите на Дик Кацънбърг го е взел орално, след като се е опитал да си го бие с инжекция.
— Същото е и при д-р Морисън — поясни Джордж. — Предмишничните му ямки приличаха на игленици. Беше пълен и вените му бяха дълбоки, но един доктор по-лесно открива вени.
— И в червата е останало доста кокаин, така ли? — запита Лори.
— Цял тон — отвърна Джордж. — Направо се бе нагълтал. Червата бяха инфарцирани, където кокаинът бе спрял кръвоснабдяването. Беше точно както при доставчиците, дето гълтат презервативи с кокаин и те се късат при пренасянето.
— Имаше ли нещо друго за отбелязване?
— Да — каза Джордж. — Мозъчен кръвоизлив от лек аневризъм. Вероятно е станал по време на пристъпа.
Преди да затвори, Лори каза на Джордж за парченцето тъкан, което бе взела изпод нокътя на Джулия Майърхолц и бе изпратила в лабораторията.
— Нали нямаш нищо против, че се намесвам в случая? — попита го тя.
— Е, чудо голямо! — отговори Джордж. — Само ме смущава, че не съм го забелязал. Бе толкова изподрана, че трябваше да погледна под ноктите й.
След като пожела на Джордж приятен уикенд, Лори най-после се залови с документацията. Но както ставаше обикновено напоследък, мислите й пак се връщаха към подробностите в серията смъртни случаи от свръхдози. Въпреки разговора с Лу някои неща в случая на Майърхолц продължаваха да я безпокоят.
Извади папките на трите аутопсии, които беше правила в четвъртък: Стюарт Морган, Рандъл Тачър и Валери Ейбръмс. Записа адресите и на тримата в бележник.
След минута вече излизаше. Взе такси и отиде и на трите адреса. Разговаря с тримата портиери. Обясняваше коя е и те й даваха имената и телефоните на портиерите, дежурили в сряда вечерта.
Когато се върна в кабинета си, Лори започна да звъни по телефона. Най-накрая се свърза с Джулио Чейвъс.
— Познавахте ли Валери Ейбръмс? — попита тя, след като се представи.
— Да, разбира се — отвърна Джулио.
— Виждали ли сте я в сряда вечер? — поинтересува се Лори.
— Не, не съм — рече Джулио. — Поне не си спомням.
Може би Лу беше прав, си каза тя, след като благодари на човека и затвори. Вероятно си губеше времето. Все пак не се сдържа, обади се и на следващия в списъка: Ейнджъл Мендес, вечерния портиер в кооперацията на Стюарт Морган.
Както и първия път, се представи, след това попита Ейнджъл дали е познавал Стюарт Морган и отговорът беше същият:
— Разбира се!
— Виждали ли сте господин Морган в сряда вечерта? — попита Лори.
— Разбира се — каза Ейнджъл. — Виждах го всяка вечер, когато бях на работа. Той ходеше да тича след работа.
— Тича ли в сряда вечерта? — поинтересува се тя.
— Да, както всяка друга вечер — отвърна й Ейнджъл.
Лори отново се зачуди как може да взема наркотици човек, който се грижи за здравето си толкова, че тича всяка вечер. Нямаше логика.
— Нормално ли изглеждаше? — попита тя. — Може би потиснат?