Спря едно такси и се отправи към адреса в Сътън Плейс Саут. Там показа на портиера значката си на съдебен лекар и потърси домоуправителя. Портиерът откликна с готовност.
— Карл ей сега ще слезе. Той живее в сградата, така че почти винаги е на разположение.
След малко се появи дребничък човек с тъмна коса и тънки черни мустачки, който се представи като Карл Бетъни.
— Предполагам, че сте тук заради Джордж ван Дойсън? — попита той.
Лори кимна.
— Ако не ви затруднявам, бих искала да огледам мястото, където са били открити труповете. Празен ли е апартаментът?
— О, да — каза Карл. — Труповете ги отнесоха снощи.
— Не ме разбрахте. Искам да знам дали няма членове на семейството. Не ми се ще да притеснявам когото и да било.
Карл заяви, че трябва да провери. Поговори с портиера, след което се върна при Лори и я увери, че апартаментът на Ван Дойсън е празен, после я придружи до десетия етаж и отключи вратата. Отстъпи встрани и пусна Лори да влезе първа.
— Още не е почистено — отбеляза той, влизайки след нея.
Лори усети тежка, почти отблъскваща миризма. В хола старинната масичка за кафе лежеше обърната под странен ъгъл. Отчупеният й крак се търкаляше до нея. Книги и списания бяха безразборно пръснати по килима — изглежда, са били разпилени от счупената маса. Между кушетката и долепената до стената маса лежеше разбита кристална лампа. Накриво на стената висеше голяма картина с маслени бои от някой от старите майстори.
— Доста повреди — каза Лори. Тя се опита да си представи пристъпа, довел до такива поразии.
— Точно така изглеждаше и снощи, когато влязох — каза Карл.
Лори се отправи към кухнята.
— Кой откри труповете? — попита тя.
— Аз — отговори Карл.
— По какъв повод? — учуди се Лори.
— Нощният портиер ме извика.
Лори се канеше да попита точно за портиера, а освен това възнамеряваше да поговори с него, за което уведоми Карл.
— А той защо ви извика? — попита тя.
— Каза, че се е обадил някой от наемателите и му е съобщил, че от апартамент 10 Е се чуват странни шумове и може би някой е пострадал.
— Вие какво направихте?
— Качих се и позвъних няколко пъти. След това отворих с моя ключ и открих труповете.
Лори примигна. Отново и отново премисли описаната сцена. Нещо не се връзваше. Преди час бе прочела в протокола, че и при двата трупа е било установено трупно вцепеняване, дори при жената в спалнята, което значеше, че би трябвало да са мъртви от няколко часа.
— Казахте, че наемателят се е обадил на портиера, защото от апартамента се чували шумове, и то по време на обаждането.
— Така излиза — потвърди Карл.
Лори се замисли как ли са били открити другите жертви от серията. Дънкан Андрюс и Джулия Майърхолц са били намерени от приятелите си. А другите? Досега не си беше задавала този въпрос. Замисляйки се, тя се натъкна на странно съвпадение — всички жертви бяха открити сравнително бързо. Труповете бяха намерени едва след няколко часа, а пък много хора, живеещи сами и починали ненадейно в апартамента си, са били откривани след дни, понякога чак след като миризмата от разлагането е стигнала до съседите.
Картината в кухнята изглеждаше позната. Съдържанието на хладилника бе разпиляно по пода, а вратата му зееше отворена. Във въздуха се носеше миризмата на прокиснало мляко и гниещи зеленчуци.
— Трябва да се почисти — каза Карл.
Лори кимна. От кухнята надникна в спалнята и отново й стана мъчно. Огледът на апартамента, в който бяха живели тези хора, ги правеше по-реални. По-лесно беше да останеш безстрастен в помещенията на Службата по съдебна медицина, отколкото в дома на починалия. Лори почувства, че очите й се пълнят със сълзи.
— С какво друго мога да ви бъда полезен? — попита Карл.
— Бих искала да поговоря с портиера, който е бил на смяна през нощта — заяви тя и се стегна.
— Ще го уредим — каза Карл. — Друго?
— Ами да — рече Лори, оглеждайки апартамента. — Струва ми се, че засега тук не бива да се чисти. Ще говоря с полицията.
— Снощи бяха тук — напомни Карл.
— Знам — отвърна Лори. — Само че аз се сетих за един човек от отдел „Убийства“, който е малко по-високопоставен.
Когато слязоха долу, Карл й даде телефона на портиера от нощната смяна. Казваше се Скот Мейбрай. Карл дори й предложи да позвъни от служебния му телефон, за да спести време.