Те бързо напуснаха апартамента и изтичаха по стълбите.
Слязоха един етаж и спокойно дочакаха асансьора.
— Гладен ли си? — попита Тони.
— Малко — отвърна Анджело.
За да не ги види портиерът, слязоха от асансьора на първия етаж и продължиха надолу по стълбите. Напуснаха сградата през задния вход, използувайки товарния асансьор.
Когато стигнаха до колата, Анджело се спря в недоумение.
— Я виж! Направо не ми се вярва! Оставили са ни фиш за глоба! Ама че нахалство! Тоя полицай само да има късмет да си паркира колата към Озоун Парк.
Веднага щом потеглиха, Тони попита:
— Какво ще правим сега? Ще вършим ли още работа, или ще вечеряме?
Анджело поклати глава.
— Не мога да разбера кое ти харесва повече — трепането или плюскането.
Тони се ухили.
— Зависи от настроението.
— Най-добре да направим и другия удар — каза Анджело. — След това, като спрем да вечеряме някъде, вече ще е време да звъннем и да кажем на портиера, че в апартамент 25 Ж се чува странен шум.
— Давай да го направим тогава — каза Тони и се облегна.
От смръкнатия кокаин се чувстваше прекрасно. Струваше му се, че за него няма нищо невъзможно на този свят.
Щом автомобилът на Анджело дотегли, Франко Понти включи на скорост. Изчака няколко коли и едва тогава се включи в движението на Пето авеню. Беше проследил как Анджело и Тони спират тичащия в парка и го придружават обратно в апартамента му. Въпреки че не беше видял какво се е случило вътре, можеше да си го представи. Въпросът всъщност беше не какво се е случило, а защо.
14
6:45 ч сутринта, понеделник
Манхатън
Будилникът иззвъня и както обикновено, Лори бързо заопипва, за да го спре. Поставяйки досадната машинка на прозоречния перваз, тя осъзна: за първи път от много време се събужда без неприятното чувство, че отново е сънувала същия кошмар. Изглежда, съвестта й бе временно успокоена от срещата с Боб Талбът.
Независимо от това, докато обуваше кожените пантофи и включваше телевизора на местните новини, бе обзета от все по-нарастващо безпокойство за възможната реакция на Бингам. Нямаше търпение да види вестника и да прочете статията на Боб Талбът. Дали щеше да е на видно място? Несъмнено Бингам щеше да я заподозре, че е дала информацията. Какво да му отговори, ако я запита без заобикалки? Едва ли щеше да е способна да излъже шефа си.
На път за банята Лори поспря в кухнята и хвърли един поглед към късчето небе, което се виждаше от прозореца. Ако се съдеше по мрачните, кълбящи се облаци, времето не се беше оправило кой знае колко.
След душа, докато пиеше второто си кафе, поставила чашката на ръба на мивката, тя започна да се гримира, премисляйки различни варианти на разговора с Бингам. От спалнята се чуваше познатата мелодия на започващото предаване „Добро утро, Америка“. После отекнаха и не по-малко познатите щастливи гласове на водещите.
Докато си слагаше червилото, Лори чу Майк Шнайдър да започва новините със съобщението, че екипът на ООН е открил още оръжия за масово унищожение в Ирак. Лори привърши с горната устна и се канеше да започне долната, когато примига. Чу Майк Шнайдър да произнася името й!
Хвърли се в спалнята и увеличи звука. Изражението на лицето й се промени от недоверчивост на ужас, докато слушаше обзора на Шнайдър за серията смъртни случаи от свръхдози, започнала със смъртта на Дънкан Андрюс, син на кандидата за сенатор Клейтън Андрюс. Шнайдър продължи с три непознати за нея имена: Кендъл Флечър, Стефани Хабърлин и Ивон Андре. Спомена двата случая на смърт от свръхдоза в дома на Джордж ван Дойсън. Най-смущаващото беше, че повтори името на Лори, заявявайки, че според д-р Лори Монтгомъри има основания да се смята, че тези смъртни случаи са умишлени убийства и е възможно полицейското управление на Ню Йорк и Службата по съдебна медицина да полагат изключителни усилия за потулването им.
В момента, в който Майк Шнайдър премина към другите новини, Лори нахлу в дневната и затърси бележника си с телефоните, захвърляйки настрани пречещите й книжа. Открила телефона на Боб Талбът, тя почти вби бутоните в апарата, докато набираше номера.
— Какво направи? — изкрещя тя, когато Боб вдигна слушалката.
— Лори, прости ми — каза Боб. — Повярвай, не съм виновен. За да вкара статията в сутрешния брой, редакторът ме накара да му напиша докладна. Написах, че твоето име не трябва да се споменава, но той просто ми открадна статията! Можеше да се очаква!