Отвратена, Лори затвори телефона. Сърцето и биеше лудо. Това беше бедствие, катастрофа. Сигурно щяха да я уволнят. Бингам без съмнение щеше да побеснее. И след такъв край тя щеше ли изобщо да си намери работа като патологоанатом?
Отиде до прозореца и впери очи в тъжната, осеяна с боклуци пустош на задните дворове. Чувстваше се като парализирана от отчаяние. Дори не можеше да заплаче, но постепенно, докато гледаше унилия пейзаж, в чувствата й настъпи обрат. В края на краищата, каквото и да беше направила, се е водела от чисти подбуди и съвест. А и Бингам й бе казал по време на вчерашния телефонен разговор, че вярва в добрите й намерения.
Първоначалните й страхове за пълно крушение се поразсеяха. Изведнъж реши, че няма да я уволнят. Мъмрене — гарантирано, отстраняване от длъжност — възможно, уволнение — не. Тя обърна гръб на прозореца и се върна в банята да довърши грима си. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се успокояваше. Направо се виждаше как обяснява, че е останала вярна на чувството си за отговорност като човек и като съдебен лекар.
Влизайки за последно в спалнята, Лори се облече, събра нещата си и излезе от апартамента.
Докато чакаше асансьора, забеляза пред съседната врата донесен от раздавача вестник. Наведе се и го измъкна от найлоновата опаковка. Статията за серията смъртни случаи от свръхдоза започваше на първа страница. Имаше дори нейна снимка — стара, от университетските години. Лори се зачуди откъде ли са я намерили. После отвори вестника на съответната страница и прочете няколко изречения, които повтаряха казаното от Майк Шнайдър. Е, напълно в духа на булевардната стилистика, имаше много повече зловещи подробности — включително и това, че някои от жертвите са били напъхани в хладилника. Тя се замисли откъде ли са се сетили. Във всеки случай не бе споменавала нищо подобно пред Боб Талбът. Въпросът за възможното потулване на случая бе дебело подчертан и звучеше доста по-злокобно от съобщението на Майк Шнайдър.
Лори чу асансьора да спира зад гърба й. Пусна вестника обратно пред вратата и успя да хване асансьора малко преди да тръгне. Влизайки в кабината, чу дрезгавия глас на Дебра Енглър:
— Защо четеш чужди вестници?
За секунда задържа вратата на асансьора, борейки се с изкушението да се върне и да прасне вратата на Дебра с чадъра. Колкото да я изплаши. Тя се овладя и пусна вратата.
Докато слизаше надолу, спокойствието й отстъпи място на страха от предстоящата среща с Бингам. Опасяваше се от противопоставянето, от конфликта. Не умееше да се владее в такава ситуация.
Пол Серино бе приведен над любимото си занимание — закуската. Пиршеството, на което се наслаждаваше, се състоеше от яйца, пържени с прясна свинска наденица, и бисквити. Настроението му бе превъзходно, въпреки че окото му все още бе закрито с металното капаче.
По изключение Грегъри и Стивън мълчаха, заети със захаросаните си закуски, лично подбрани от смайващ избор опаковки от по една порция. Всеки бе поставил празната кутия пред себе си и я изучаваше задълбочено. Глория току-що бе донесла вестника от кутията и сядаше на масата.
— Прочети ми за мача между „Джайънтс“ и „Стийлърс“ — смотолеви Пол с пълна уста.
— Господи! — промълви Глория, втренчена в първата страница.
— Какво има? — попита Пол.
— Има статия за няколко богати и образовани младежи, умрели от наркотици — каза Глория. — Пише, че по всяка вероятност били убийства.
Пол така се задави, че изкашля храната от устата си по цялата маса.
— Та-а-те! — изциври Грегъри. Захаросаните му пуканки бяха покрити с полусдъвкани парчета наденица и яйца.
— Пол, добре ли си? — разтревожено попита Глория.
Пол направи жест, че всичко е наред. Лицето му бе почервеняло като белезите по заздравяващата кожа върху бузите му. С другата си ръка той напипа портокаловия сок и отпи голяма глътка.
— Няма да я ям — заяви Грегъри, сочейки закуската. — Повдига ми се.
— И аз — каза Стивън, който винаги се стремеше да постъпва като брат си.
— Вземете си чисти купи — нареди Глория — и си изберете други закуски.
— Я по-добре ми прочети статията за умрелите от наркотици — дрезгаво произнесе Пол.
Глория му прочете цялата статия на един дъх. Щом свърши, Пол се отправи към кабинета.
— Няма ли да си доядеш закуската? — извика Глория след него.
— Ей сега — отвърна Пол.