— Както знаеш, бих искала аз да извърша аутопсиите на починалите от свръхдоза — обърна се тя към Калвин.
Той вдигна глава от работата си.
— Изобщо не ме интересува какво би искала. Това, което трябва да направиш, е да отидеш в кабинета си и да чакаш да се обади д-р Бингам.
Уязвена от откритото пренебрежение, Лори погледна Вини, но той както винаги бе погълнат от спортните новини и с нищо не показваше, че е чул разменените реплики.
Чувствайки се като дете, наказано в ъгъла, тя се качи в кабинета. Там реши, че междувременно може да свърши нещо, извади няколко папки и се настани зад бюрото си. Тъкмо започваше, когато усети присъствието на друг човек. Погледна към незатворената врата и видя Лу Солдано; беше доста омачкан, не изглеждаше щастлив.
— Дойдох лично да ти благодаря, че ми почерни живота — каза той. — Не че шефът на полицията не ми е натягал гайките досега, но твоето малко откровение в печата ми дойде за капак.
— Те преиначиха казаното от мен — обясни Лори.
— Така ли? — саркастично се учуди Лу.
— Не съм споменавала за потулване на случая. Заявих, че според полицията това не е нейна работа. Всъщност ти ми го каза.
— Малката ми палавница! Като че ли не ти стигаше обаждането в отдел „Кадри“! Ама не, трябваше да си сигурна, че ще ме смачкаш!
— Това обаждане беше необходимо — отряза Лори. — И щом ще си говорим за обаждания, вчера едва ли би могъл да бъдеш по-груб. Писна ми от наглия ти сарказъм!
Те си размениха гневни погледи, накрая Лу не издържа и извърна очи. Влезе в стаята и седна на обичайното си място.
— Коментарите ми по телефона наистина бяха хлапашки — призна той. — Усетих се веднага щом го казах. Извинявай. Работата е там, че ревнувам от тоя тип. Ето, признах си. Можеш да се гавриш с малкото, което е останало от самочувствието ми, колкото си искаш.
Гневът на Лори се уталожи. Подпряла лакти на бюрото, тя зарови лицето си в шепи.
— Извинявай, ако съм ти причинила неприятности в работата — каза тя, търкайки очи. — Не съм искала. Ти знаеш, че бях отчаяна. Не можех да оставя хората да умират. Трябваше да направя нещо.
— Представяше ли си каква врява ще се вдигне? — попита Лу. — А да си предвиждала последиците?
— Още не съм наясно — каза Лори. — Очаквах статията да предизвика някаква реакция, което и целях, но не предполагах размерите й. Не знаех, че ще преиначат нещата. На всичко отгоре не спазиха обещанието да не споменават името ми. Още не съм говорила с шефа, но ако съдя по тона на заместника му, разговорът няма да е от най-приятните. Може и да ме уволнят.
— Бингам ще е бесен — каза Лу, — но няма да те уволни. Би трябвало да уважи целта ти, ако не средствата. Но и той ще го отнесе. Няма да е много щастлив.
Лори кимна. Хареса й уверението, че няма да я уволнят.
— Е, с удоволствие щях да поостана да видя как ще свърши тази работа, но трябва да вървя. И в моята служба се вдига врява. Просто трябваше да дойда дотук и да си го кажа, та да ми олекне, и съм доволен, че го направих. Стискам ти палци за разговора с шефа.
— Благодаря — каза Лори. — Радвам се, че дойде.
След като Лу си тръгна, тя се опита да се свърже с Джордан. Имаше нужда от нечия морална подкрепа, но се оказа, че той е в операционната и ще се върне доста по-късно.
Отново се приготви да започне работа, ала на вратата се почука. Оказа се, че е Питър Летърман.
— Д-р Монтгомъри? — попита той несигурно.
Тя го покани да влезе и му предложи стол.
— Благодаря — каза Питър и седна, оглеждайки кабинета. — Чудесен е.
— Наистина ли? — недоверчиво попита Лори.
— По-добър е от моя килер за метли — отвърна Питър. — Както и да е, няма да ти отнема много време. Исках да ти съобщя, че в края на краищата открих следа от примес или допълнителна съставка в пробата, която ми изпрати от Рандъл Тачър.
— Така ли? — оживи се Лори. — Какво откри?
— Етилен — отговори Питър. — Минимално количество, защото е твърде летлив. В другите две проби не успях да го открия.
— Етилен ли? — учуди се Лори. — Странно. Чувала съм, че за пречистването на кокаина се използува етер, а не етилен. Не разбирам.