— О, не си отивайте — протегна ръка госпожа Андре. — Моля ви! Влезте, седнете… По-добре ми е, когато има с кого да поговоря.
Лори погледна Хуан. Колебаеше се как да постъпи.
— Аз ще ви оставя — каза той. — Ако имате нужда от мен, обадете се.
Лори искаше да си тръгне. Само това оставаше — да утешава близките на починалите. Още помнеше резултата от подобен опит — със Сара Уедърби, приятелката на Дънкан Андрюс. От друга страна, изпитваше неудобство просто да си тръгне и да остави скърбящата майка, след като й се беше натрапила по такъв начин. С известно колебание се остави да я настанят в един фотьойл. Госпожа Андре седна на канапето.
— Не можете да си представите какъв удар беше за нас — каза госпожа Андре. — Ивон бе толкова добра, великодушна, безкористна душа! Винаги беше отдадена на някаква благотворителна кауза…
Лори кимна съчувствено.
— Грийнпийс, Амнести Интернешънъл. Участваше във всички добри, напредничави начинания.
Лори съзнаваше, че не е необходимо да говори, достатъчно бе да слуша.
— Напоследък се беше увлякла в две нови насоки — продължи госпожа Андре с тъжна усмивка. — Нови поне за нас — защита на животните и донорство. Каква ирония, че почина от сърдечен удар — искрено се надяваше, че някога части от тялото й ще послужат за спасяване на друг живот! Е, не си мислеше, че скоро ще се случи, но категорично не желаеше да бъде погребана. Беше непреклонна, смяташе, че това е ужасно разточителство на средства и пространство.
— Хубаво щеше да е, ако повече хора мислеха като вашата дъщеря — каза Лори. — Тогава лекарите щяха да са в състояние да спасяват живота на много повече хора.
Предпазливо подбираше думите си, да не би нещастната жена да подразбере, че дъщеря й не е починала от сърдечен удар, а от кокаин.
— Искате ли да вземете някои от книгите на Ивон? — попита госпожа Андре. Тя явно търсеше каквато и да е тема за разговор. — Просто не знам какво да ги правим, толкова са много.
Преди Лори да отговори на това щедро предложение, в стаята нахълта господин Андре. Лицето му бе пламнало.
— Какво ти става, Уолтър? — попита госпожа Андре. Съпругът й бе видимо разтревожен.
— Д-р Монтгомъри! — избълва мъжът, без да обръща внимание на жена си. — Аз съм в Съвета на попечителите на Манхатънската болница. Освен това познавам лично д-р Харолд Бингам и тъй като преди бях говорил с него за дъщеря си, вашата поява тук много ме изненада. Затова отново му позвъних. Той би искал да поговори с вас. Чака ви на телефона.
Лори преглътна. Стана и заобикаляйки госпожа Андре, отиде в кухнята и без желание взе слушалката.
— Монтгомъри! — избоботи Бингам, чул гласа й. Тя отдалечи слушалката от ухото си. — Какво, за бога, търсите в апартамента на Ивон Андре? Вие сте уволнена! Чувате ли? Ще накарам да ви арестуват заради злоупотреба със служебното положение, ако продължавате! Ясно ли ви е?
Лори се готвеше да отговори, когато погледът й падна на визитна картичка, забодена с кабарче на стената над телефона. Някой си господин Джеръм Хоскинс от Манхатънското хранилище за донорни органи.
— Монтгомъри! — отново кресна Бингам. — Отговорете! Какво целите, по дяволите?
Лори затвори телефона, без да продума. С трепереща ръка откачи визитката. Внезапно плочките на главоблъсканицата се наредиха в ужасна, отвратителна картина. Разумът й отказваше да я приеме и същевременно тя съзнаваше, че това е ужасната, неумолима и необорима истина. Всичко си дойде на мястото. Разбира се, сега трябваше да се обади на Лу. Само че преди това смяташе да иде на още един адрес.
15
4:15 ч следобед, понеделник
Манхатън
За втори път този ден Лу Солдано беше в преддверието на хирургическото отделение в Манхатънската болница. Сега едва ли щеше да чака дълго — беше се обадил в операционната да попита кога ще свърши д-р Шефилд. Направи си сметка да дойде точно когато Джордан излиза.
След не повече от пет минути с удовлетворение видя добрия доктор да прекосява с уверена крачка преддверието и да се насочва към съблекалнята. Преметнал шлифера си през ръката и с шапка в другата, Лу го последва. Държа се на разстояние, докато Джордан сваляше и хвърляше в коша за пране замърсеното хирургическо облекло. Целта му беше да го пипне по бели гащи, когато щеше да е психологически уязвим. Според Лу успехът на един разпит зависеше от нестабилността на разпитвания.