„Виждаш ли се с децата си?“, повтори на глас, като имитираше с подигравка много по-тънкия глас на Лори. Дори извика, удари с юмрук кормилото и натисна, без да иска, клаксона на шевролета. Шофьорът пред него се обърна и му посочи среден пръст.
„Аха, и аз на тебе“, каза си Лу. Идеше му да натисне копчето за буркана, та онзи да му направи път, но се отказа. Не обичаше такива демонстрации. Не злоупотребяваше с властта си, макар че във въображението си го вършеше най-редовно.
„Трябваше да мина по моста Трибъро“, промърмори той, защото по Куинсбъро имаше задръстване. От последната трета на моста чак до пресечката със Северния булевард непрекъснато спираше, но така пък можеше да си мисли за последния път, когато се видя с Пол Серино.
Беше преди три години, току-що бе произведен в чин сержант. Тогава още бе в отдел „Организирана престъпност“ и вече четири години бе по петите на Серино. Доста се изненада, когато от телефонната централа на полицейския участък му казаха, че го търси господин Пол Серино. Озадачен, че му се обажда човекът, когото преследва, Лу вдигна слушалката, обзет от огромно любопитство.
— Ало, как си — каза му Пол, сякаш бяха първи приятели. — Имам една молба. Намини към къщи следобед, щом си тръгнеш от работа.
Не се случваше всеки ден да те поканят в дома на гангстер и на Лу не му се искаше да казва на никого. Но накрая го сподели с колегата си, Брайън О’Шей, който отсъди, че е лудост да приеме.
— Ами ако е решил да те пречука? — попита Брайън.
— И таз добра! — отговори му Лу. — Нямаше да се обажда в участъка, ако смяташе да ми свети маслото. Освен това, дори и да е така, не печели нищо. Явно е друго. Вероятно иска да се спазарим. Или да натопи някого. Все едно, отивам. Може да излезе нещо голямо.
Затова тръгна с надеждата за страхотен удар, за който да го похвали дори шефът. Разбира се, Брайън беше против и настоя да отиде с него и да чака в колата. Уговориха се, че ако Лу не излезе до половин час, Брайън ще извика група за бързо реагиране.
Безкрайно притеснен, Лу изкачи стъпалата на скромната къща на Серино на Клинтънвил стрийт в Уайтстоун. Дори видът й го притесняваше. Имаше нещо гнило. Този човек печелеше луди пари от незаконните си гешефти, а също и от законната си фирма „Американ Фреш Фрут“, пък живееше в такава скромна къщурка.
Лу хвърли последен поглед към Брайън, който със загрижеността си само го уплаши още повече. Провери дали служебният му смит и уесън е в кобура и позвъни на входната врата. Отвори му госпожа Серино. Той си пое дълбоко дъх и влезе.
Сега прихна от все сърце, дори се просълзи. След цели три години този спомен още го развеселяваше. Засмян, Лу погледна колата вляво. Шофьорът го наблюдаваше, сякаш бе малоумен — кой друг ще се смее в това ужасно задръстване.
Но Лу продължи да се смее при спомена колко стъписан е бил, когато, очаквайки най-лошото, е влязъл у Серино. Какво се оказа — вътре имаше празненство по повод повишението му в чин сержант.
Току-що се бе развел с жена си и за повишението знаеха само колегите. Серино бе надушил отнякъде и бе решил да му устрои празненство. Присъстваха той, жена му и двамата им синове, Грегъри и Стивън. Поднесоха му торта и газирана вода. Лу дори отиде да повика Брайън.
Смешното бе, че Лу и Пол бяха врагове тъй дълго, та вече почти се бяха сприятелили. В края на краищата знаеха един за друг толкова много.
Стигна къщата на Пол след близо цял час, така че се качи по стълбището горе-долу по същото време на деня, както за неочакваното празненство. Помнеше го добре, сякаш бе вчера.
Погледна през предните прозорци и видя, че в хола свети. Вече се стъмваше, макар че бе само пет и половина. Идеше зима.
Лу натисна звънеца на предната врата и чу приглушената му мелодия. Отвори му Грегъри, по-голямото момче. Беше на около десет години. Позна Лу, поздрави го приятелски и го покани да влезе. Бе добре възпитано.
— Баща ти вкъщи ли е? — попита Лу.
Още щом го изрече, и Пол се появи от хола по чорапи, с бастун с червена дръжка. Някъде из стаите свиреше радио.
— Кой е? — попита той Грегъри.
— Детектив Солдано — каза Грегъри.
— Лу! — ахна Пол и тръгна право към него с протегната ръка.
Лу се здрависа с Пол и се опита да види очите му зад огледалните стъкла на очилата. Пол бе доста пълен мъж, така че чертите му се губеха върху месестото лице. Тъмната му коса бе подстригана късо. Имаше големи уши с месеста долна част, на двете му бузи личаха червени петна от наскоро зарасла кожа. Лу предположи, че е от киселината.