— Схващам я — тросна му се Анджело.
— Тогава да не се мотаем — каза Тони. — Май отзад свети. Сигурно е в стаята за балсамиране. Лансо сто на сто се крие там.
— Значи си работил в погребално бюро? — попита Анджело, оглеждайки съседните къщи.
— Близо два месеца — рече Тони.
— Щом ги знаеш тези работи, влез пръв. — Каза го така, уж му е хрумнало току-що. — Щом спипаш Лансо, загаси и светни лампата няколко пъти. В това време аз ще стоя тук, да не би да има капан.
— Страхотно — възкликна Тони и се запъти към бюрото.
Джими Лансо се надигна от леглото, отиде при малкия телевизор и намали звука. Беше му се сторило, че е чул шум, точно както последните две вечери. Ослуша се, но не долови нищо друго, освен ударите на сърцето си и някакво слабо звънтене в ушите си — беше от аспирина, с който се тъпчеше. Не беше мигвал няколко денонощия, само се унасяше за малко; бе изнервен и капнал от умора, същинска развалина. Криеше се в погребалното бюро, откакто Франки не се върна и не се обади, и те двамата с Бруно изоставиха своето последно убежище в Удсайд.
Изминалият месец беше за Джими истински кошмар. След глупашката случка с киселината живееше в постоянен страх. До момента, в който тази мръсна игра започна да върви към провал, беше убеден, че с участието си в нея ще се издигне. Вместо това по всичко личеше, че сам си е подписал смъртната присъда. Първият ужасяващ удар беше смъртта на Тери Мансо, убит, докато се опитваше да се качи в колата. А сега Джими научи, че труповете на Франки и Бруно били намерени в Ийст Ривър. Сто на сто не след дълго щяха да се докопат и до него.
Единствената надежда бе чичо му да е говорил с Вини Доминик, негов баджанак, и Вини да е обещал да направи нещо. Но докато не разбереше, че всичко е уредено, Джими не можеше да се отпусне и за секунда.
Чу лек шум в помещението за балсамиране. Не беше плод на въображението му. Звукът на телевизора беше намален и се чуваше и най-малкият шум. Той замръзна на място и зачака дали шумът ще се повтори. По челото му избиха капчици пот. Наоколо беше тихо, Джими събра смелост да провери — отиде на пръсти при склада, където се криеше. Отвори вратата възможно най-безшумно и огледа тъмното помещение за балсамиране. На едната стена имаше няколко високи прозореца, през които проникваше светлината от уличната лампа, инак помещението тънеше в мрак. Джими съгледа двата трупа с покрови, които братовчед му беше балсамирал вечерта — бяха на колички, избутани до стената срещу прозорците. Покровите сякаш мъждукаха в полумрака. В средата на помещението беше масата за балсамиране, но Джими едва различи очертанията й. До отсрещната стена имаше голям шкаф с остъклени врати, който се открояваше в здрача. На стената под прозорците имаше няколко фаянсови мивки.
Джими протегна треперещи пръсти и светна лампата. Веднага видя откъде идва шумът. На масата за балсамиране се бе качил огромен плъх. Той хвърли на Джими искрящ от гняв поглед, задето му е попречил. После скочи от масата, шмугна се при решетката на пода и изчезна в канала.
Джими почувства погнуса, но и облекчение. Мразеше плъхове, ала мразеше и да се крие в погребални бюра. Това място го изнервяше и му напомняше за всички комикси на ужаса, които беше чел като дете. Чуваше непрекъснато шумове и си представяше откъде идват. Да види плъх бе къде-къде по-добре, отколкото някой от балсамираните трупове, който се разхожда важно като в „Приказки от гробницата“.
Джими излезе от помещението за балсамиране и забърза към голяма кутия с размерите на сандък. Избута я по пода и запуши с нея решетката, където се бе шмугнал плъхът. После се запъти към стаята. Но не стигна далеч. Дочу друг слаб шум, който идваше откъм склада.
Решил, че плъхът е отишъл в склада, Джими грабна метлата, с която метеше през деня. Канеше се да пребие плъха от бой и блъсна вратата. Дори направи една крачка, преди да се смръзне. Пребледня като платно. Пред него в сянката стоеше някой. От устните на Джими се изтръгна сподавен вик и той политна назад. Метлата се изплъзна от ръцете му и тупна шумно на облицования с плочки под. Най-ужасните страхове на Джими се бяха сбъднали. Един от труповете бе оживял.
— Здрасти, Джими — каза човекът.
Джими си бе глътнал езика от страх, не можеше да мисли. Стоеше като попарен, а мъжът излезе от сянката на склада заедно с ветреца, нахлул от някакъв отворен прозорец.
— Пребледнял си — отбеляза Тони. Държеше пистолета, но го бе насочил към пода. — Я се качи на тая стара фаянсова маса и легни на нея.