Тони посочи със свободната си ръка масата за балсамиране.
— Те ме принудиха да го направя — изхленчи Джими, когато разбра, че си има работа не със свръхестествено същество, а с жив човек, очевидно свързан с организацията на Серино.
— Да, знам — рече Тони уж утешително. — Но все едно, качвай се на масата.
Джими тръгна натам с разтреперани крака.
Тони отиде до стената и включи и изключи осветлението няколко пъти.
— На масата! — изкомандува той, когато забеляза, че другият се колебае.
С известно усилие Джими се покатери на масата и седна на ръба.
— Легни! — отсече Тони. Когато Джими го стори, той се приближи и го погледна отгоре. — Страхотно място си избрал за скривалище.
— Хрумна му на Мансо — изхълца Джими. Главата му беше подпряна върху черна гумена поставка. — Аз само изключих осветлението. Дори не знаех какво става долу.
— Всички казват, че било хрумнало на Мансо — възропта Тони. — Разбира се, той единствен не можа да офейка. Жалко, че не е тук да се защити.
Слабият шум откъм складовото помещение извести за пристигането на Анджело. Той влезе предпазливо в стаята, оглеждайки се като животно в клетка. Погребалното бюро не му харесваше.
— Тук вони — установи той.
— От формалина е — рече Тони. — Свиква се. Като постоиш малко, изобщо няма да го усещаш. Ела да се запознаеш с Джими Лансо.
Анджело се приближи до масата за балсамиране и изгледа презрително Джими.
— Ама че лайнар! — каза той.
— Хрумна му на Мансо — повтори Джими. — Нищо не съм направил.
— Кой друг участваше? — попита Анджело. Искаше да е сигурен.
— Мансо, Де Паскуале и Марчезе — каза Джими. — Те ме накараха да отида.
— Никой не поема отговорността — с отвращение рече Анджело. — Джими, май ще ти се наложи малко да се повозиш.
— Моля ви се, недейте — примоли се Джими.
Тони се наведе към Анджело и прошепна нещо в ухото му. Анджело хвърли поглед към инструментите за балсамиране, после надолу към Джими, проснал се върху масата за балсамиране.
— Звучи приемливо — рече той и кимна. — Особено за такъв лайнар.
— Дръж го да не мърда — каза весело Тони.
Спусна се към уредите за балсамиране и включи някаква помпа. Погледна стрелката, за да се увери, че помпата работи. След това избута аспиратора до масата.
Джими наблюдаваше тези приготовления с нарастваща тревога. Беше избягвал да гледа балсамирането, когато го правеше братовчед му, и нямаше никаква представа какво си е наумил Тони. Само беше сигурен — няма да му е приятно.
Анджело се облегна на гърдите му и натисна лицето му надолу. Още преди Джими да се е досетил какво става, Тони заби острия като нож троакар за балсамиране в корема му и завъртя грубо края.
Момчето извика сподавено, лицето му сякаш потъна навътре, бузите му хлътнаха и побледняха. Банката върху аспиратора се напълни с кръв, парчета тъкан и смляна храна.
Анджело почувства, че му се гади, пусна момчето и се извърна. За миг ръцете на Джими се опитаха да сграбчат троакара от Тони, но бързо се отпуснаха и момчето изпадна в безсъзнание.
— Какво ще кажеш? — полита Тони и отстъпи назад, за да огледа работата си. — Доста чисто, а? Остава само да го напомпам с балсамираща течност и ще е готов за гроба.
— Да се махаме — рече Анджело. Чувстваше се като неопитен новак. — Изтрий отпечатъците по машината.
След пет минути те се върнаха по обратния път и излязоха през прозореца. Помислиха дали да не се измъкнат през вратата, но се отказаха, може би беше с аларма.
Вече в колата Анджело започна да се отпуска. Серино се бе оказал прав. Доминик не беше излъгал. Не беше капан. Подкарвайки колата, Анджело изпита чувство за добре свършена работа.
— Е, това е краят на момчетата с киселината — каза той. — Сега трябва да се върнем към истинската работа.
— Показа ли втория списък на Серино? — попита Тони.
— Да. Но все пак ще започнем с първия — рече Анджело. — Вторият ще е по-лесен.
— За мен няма никакво значение — отвърна Тони. — Но я първо да похапнем! Докато висяхме пред „Везувио“, огладнях. Какво ще кажеш за по още една пица?
— Нека първо свършим някоя работа — рече Анджело.
Искаше да мине малко време от гадната сцена в погребалното бюро „Сполето“, преди да яде.
Нападната пак от повтарящия се кошмар за брат си, който се дави в бездънната черна тиня, Лори беше благодарна, че будилникът издрънча и я извади от дълбокия сън. В просъница тя се пресегна и го натисна да спре да звъни. Но още преди да пъхне ръката си под топлата завивка, часовникът задрънча отново. Тъкмо тогава Лори осъзна, че не звъни будилникът. Звънеше телефонът.