— Доктор Монтгомъри, обажда се доктор Тед Акерман. Извинявайте, че ви безпокоя по никое време, но съм дежурен и ми е оставена бележка да ви търся при някои случаи.
Лори беше твърде объркана, за да отговори. Погледна часовника и видя, че е само два и половина през нощта. Нищо чудно, че не можеше да се ориентира.
— Току-що ми се обадиха — продължи Тед. — Май е от хората, за които сте споменали. Освен това, изглежда, пак е кокаин. Мъртвият е банков чиновник, тридесет и една годишен. Казва се Стюарт Морган.
— Къде? — попита Лори.
— На Деветдесет и седма улица и Пето авеню — уточни Тед. — Ще поемете ли случая, или да отида аз? Както решите.
— Ще отида аз — каза Лори. — Благодаря ви.
Затвори телефона и стана. Чувстваше се ужасно. Том, напротив, изглеждаше доволен, че се е събудил. Мъркайки доволно, котаракът се отърка в краката й.
Лори се облече набързо и грабна един фотоапарат и няколко чифта гумени ръкавици. Когато излизаше от апартамента, все още закопчаваше палтото и мечтаеше за момента, когато ще се върне вкъщи и ще се пъхне отново в леглото.
Улицата беше пуста, но по Първо авеню имаше движение. След пет минути Лори седеше на задната седалка на едно такси, карано от някакъв афганистанец — борец за свобода. Петнадесет минути по-късно слезе от колата на номер 970 на Пето авеню. До тротоара бяха спрели кола с инициалите на нюйоркското полицейско управление и линейка. Алармените светлини и на двете коли примигваха нетърпеливо.
Лори показа значката си на съдебен лекар и я насочиха към вход Б.
— Вие ли сте съдебният лекар? — с очевидно недоумение попита някакъв полицай, когато Лори влезе в апартамента и отново показа значката.
На униформата му пишеше „Рон Мур“. Беше мускулест мъжага, наближаващ четиридесетте.
Лори кимна, решена да не проявява особена търпимост и сдържаност към това, което предстоеше.
— По дяволите — каза Рон. — Не приличаш на съдебните лекари, които съм виждал.
— И все пак съм съдебен лекар — отвърна му Лори без сянка от хумор.
— Хей, Пийт — провикна се Мур. — Я виж кой е дошъл! Съдебна лекарка, която прилича повече на зайче от „Плейбой“.
Друг, по-млад на вид униформен полицай си подаде главата зад една врата. Вдигна вежди, щом видя Лори.
— Мале! — ахна той. Държеше и в двете ръце някакви писма.
— Кой командва тук? — попита Лори.
— Аз, сладурче — отговори Рон.
— Казвам се доктор Монтгомъри — рече Лори, — а не сладурче.
— Разбрано, докторе — отрапортува Рон.
— Кой ще ме разведе? — попита Лори.
— Може и аз — рече Рон. — Това очевидно е всекидневната. Обърнете внимание на спринцовките върху масичката. Покойният очевидно си е бил инжекцията тук, след което се е прехвърлил в кухнята. Тялото е там. В кухнята ще стигнете през кабинета.
Лори огледа набързо апартамента. Беше малък, но луксозно обзаведен. От входното антре, където беше застанала, виждаше всекидневната и малко от кабинета. Всекидневната беше с два огромни прозореца с южно изложение и необикновен изглед. Но Лори прояви повече интерес към безпорядъка по пода. Изглежда, стаята е била претършувана.
— Това грабеж ли е? — попита тя.
— Не — отвърна Рон. — Ние сме разхвърляли. Влиза в разследването, нали разбирате.
— Не съм сигурна, че ви разбирам — каза Лори.
— Винаги правим обиск.
— С каква цел? — попита Лори.
— За да установим самоличността.
— Не забелязахте ли всичките тези дипломи по стените на антрето? — посочи Лори. — Мен ако питате, името ще ви извади очите.
— Ами ако не сме ги видели? — каза Рон.
— Къде е трупът? — попита Лори.
— Казах ви — в кухнята — посочи Рон към кабинета.
Лори се упъти натам, като гледаше да не стъпва върху разхвърляните по пода предмети, и влезе в кабинета. Всички чекмеджета на писалището бяха извадени, а съдържанието им — прегледано набързо.
— Май и тук сте търсили и установявали самоличността? — подхвърли тя.
— Точно така, докторе — съгласи се Рон.
Лори мина през кабинета и стигна кухнята, пред която спря. Беше разхвърляна, както и другите стаи. Всичко от хладилника, включително и рафтовете, беше извадено. Лори забеляза и дрехи, метнати на пода. Вратата на хладилника беше открехната.