— Доказателство — каза тя.
— Доказателство за какво? — попита Рон.
— Бях чувала, че полицаи крадат на местопрестъплението — каза Лори. — Но никога не съм очаквала, че ще се сблъскам с толкова очевиден случай.
— За какво говорите, по дяволите? — извика Рон.
— Трупът може да бъде отнесен, сержант Мур — рече Лори. — Би трябвало да ви извикам на аутопсията. Но, честно казано, надявам се никога повече да не ви видя.
Лори смъкна гумените ръкавици, хвърли ги в боклука, грабна фотоапарата и напусна апартамента.
— Не съм в състояние да хапна нито залък повече — каза Тони и отмести чинията с остатъците от пицата. Измъкна салфетката от яката на ризата си, където я беше напъхал, и избърса с нея доматените петна по устата си. — Какво има? Да не би да не обичаш пеперони? Ядеш колкото пиле — продължи да нарежда той, обърнат към Анджело.
Анджело отпиваше от минералната вода. Само нейните съскащи мехурчета бяха в състояние да успокоят стомаха му, който още се бунтуваше след посещението в погребалното бюро „Сполето“. Опита се да хапне малко пица, но не му хареса. Всъщност му се догади и затова той чакаше с нетърпение Тони да приключи.
— Свърши ли? — обърна се Анджело към Тони.
— Да — отвърна той, смучейки зъбите си. — Но бих пийнал и едно кафе.
Седяха в денонощна пицария в Елмхърст, недалеч от „Везувио“: въпреки че беше три и половина сутринта, около пластмасовите маси в широкото помещение още имаше неколцина души. От старомоден мюзикбокс се лееха стари шлагери от петдесетте и шестдесетте години.
Анджело си поръча една минерална вода, докато Тони си взе еспресо.
— Готов ли си? — попита Анджело, когато празната чашка на Тони тракна в чинийката.
Чакаше с нетърпение да тръгнат, но чувстваше, че е длъжен да остави Тони да се поотпусне. В края на краищата бяха поработили добре.
— Готов съм — отвърна Тони, след като се избърса за последен път със салфетката.
Станаха, хвърлиха на масата няколко банкноти и излязоха навън в студената ноемврийска нощ. Втурнаха се към колата, сгушили инстинктивно глави в яките на палтата си. Беше започнало да ръми.
Запалиха двигателя, за да се стопли колата. Анджело извади от жабката втория списък и го разгледа внимателно.
— Ето един тук, в Кю Гардън Хилс — каза той, — удобно и приятно е и ще стане бързо и лесно.
— Страшно забавно ще бъде — изгаряше от нетърпение Тони. Той се оригна. — Умирам за пица пеперони!
Анджело върна списъка в жабката. Подкара колата по пустата улица и каза:
— Нощем е много по-лесно да се придвижваш из града.
— Единственият проблем е да свикнеш да спиш по цял ден — рече Тони. Измъкна беретата и сложи заглушителя.
— Прибери патлака, нека първо стигнем — обади се Анджело. — Изнервяш ме.
— Само се приготвям — отвърна Тони. Опита се да напъха пистолета обратно в кобура, но заглушителят пречеше. Прикладът стърчеше от якето му. — С нетърпение очаквах тази част от операцията, защото не е нужно да внимаваме чак толкова и непрекъснато да се движим на пръсти.
— Все още трябва да внимаваме — озъби се Анджело. — Всъщност винаги трябва да внимаваме.
— Кротко — каза Тони. — Знаеш какво имам предвид. Не си струва да се безпокоим за цялата тази шантава работа. Сега ще стане бързо и да ни няма. Бам, и готово, духваме.
Той се престори, че стреля по един пешеходец, прицелвайки се с показалеца на ръката си.
Трябваше им известно време, докато намерят къщата — скромна двуетажна постройка от камък, с аспиден покрив. Намираше се на тиха улица, която завършваше при някакво гробище.
— Не е зле — каза Тони. — Сигурно собствениците имат някой и друг долар.
— И вероятно алармена инсталация — добави Анджело. Приближи се до тротоара и паркира. — Да се надяваме, че ще мине гладко. Не искам усложнения.