Тони и Анджело бяха отново в лимузината на Анджело. Бяха паркирали срещу „Грийнблат“ в Манхатънската болница, крилото на богаташите, където разглезени пациенти паралии си поръчваха по-специални неща, например вино, при условие че лекарите разрешаваха.
Беше три без дванадесет следобед и Тони и Анджело бяха капнали. Надяваха се, че ще си отспят след работата през нощта, но Пол Серино беше намислил друго.
— В колко часа каза доктор Травино, че трябва да свършим работата? — попита Тони.
— В три — отвърна Анджело. — Явно по това време суматохата в болницата е най-голяма. Сестрите от дневната смяна се готвят да си вървят, а тези от вечерната тъкмо застъпват.
— Щом докторът го казва, мен ме устройва.
— А мен не — рече Анджело. — Твърде рисковано е.
Той се огледа неспокойно. Имаше много движение и полицаи. През десетте минути, откакто бяха паркирали, забеляза да минават три патрулни коли.
— Приеми го като предизвикателство — предложи Тони. — И си помисли за парите, които ще вземем.
— Предпочитам да работя нощем — рече Анджело. — И на този етап от живота не са ми нужни предизвикателства. Освен това сега би трябвало да спя. Не е редно да работя, когато съм толкова уморен. Мога да сбъркам.
— Няма страшно — каза Тони. — Сигурно ще е забавно.
Но Анджело си знаеше своето.
— Имам някакво лошо предчувствие — каза той. — Може би просто трябва да си отидем вкъщи и да се наспим. Предстои ни още една дълга нощ.
— Защо не останеш тук, а аз ще вляза сам. Пак ще си разделим парите.
Анджело прехапа устна. Изкушаваше се да прати хлапака сам в болницата, но знаеше, че ако нещо се обърка, Серино ще побеснее. И при най-доброто стечение на обстоятелствата, ако Тони влезеше сам, имаше голяма вероятност нещата да се провалят. Ще не ще, стигна до заключението, че всъщност няма избор.
— Благодаря за предложението — каза той и се огледа още веднъж, — но трябва да го направим заедно.
Анджело се обърна към Тони и за свой ужас видя, че хлапакът е извадил пистолета. Проверяваше пълнителя.
— За бога! — извика Анджело. — Прибери тоя проклет патлак. Ами ако някой мине край колата и те види как си играеш с него? Гъмжи от полицаи.
— Вече е готово — възкликна Тони. Щракна пълнителя обратно в пистолета и го пъхна в кобура. — В страшно гадно настроение си. Огледах се, преди да го извадя. За малоумен ли ме имаш? Няма никой до колата.
Анджело затвори очи и се опита да се успокои. Главоболието му се усилваше. Нервите му бяха изопнати. Не обичаше да е толкова уморен.
— Наближава три — рече Тони.
— Добре — отвърна Анджело. — Помниш ли какво ще правим, щом влезем в болницата?
— Помня какво се предполага, че ще правим — повтори Тони. — Няма проблеми.
— Добре — рече отново Анджело. — Да тръгваме.
Слязоха от колата. Анджело хвърли още един поглед. Доволен, поведе Тони през улицата и влязоха във фоайето на Манхатънската болница.
Най-напред спряха при магазинчето за подаръци, където Анджело купи два букета. Подаде единия на Тони, а той понесе другия. С цветята в ръка се върнаха при входа и изчакаха пред гишето за информация.
— Мери О’Конър — рече учтиво Анджело, когато му дойде редът.
— Петстотин и седма — отвърна служителката зад бюрото, след като провери на компютъра.
Щом се сляха с тълпата пред асансьорите, Тони се наведе към Анджело и прошепна:
— Дотук добре.
Анджело отново погледна ядосано Тони, но не каза нищо. Обградиха ги сестри, които току-що застъпваха дежурство. Не беше време за упреци. На петия етаж Анджело и Тони слязоха заедно с три медицински сестри.
Анджело изчака да види накъде ще тръгнат, след това избра противоположната посока. Веднага забеляза, че стая 507 е в другата посока, но продължи да върви, докато сестрите стигнаха до оживената сестринска стая, и после забави крачка.
Държеше се така, като че знаеше точно къде отива. Мина небрежно покрай сестринската стая, без дори да погледне натам.
След като я подминаха, вече беше лесно да открият стая 507. Анджело забави ход и надникна вътре. Доволен, че няма никой от персонала, прекрачи прага и погледна жената на леглото. Тя гледаше телевизия, апаратът бе монтиран на механична конзола, свързана с леглото.