Никога не беше ходила в Градското управление на полицията и беше изненадана, че то се помещава в относително нова сграда. Влезе през главния вход и от охраната я спряха да проверят дали Лу я чака. След това провериха куфарчето й. Въоръжена с пропуск за посетители и упътвания, тя откри кабинета му. Както и цялата сграда, той вонеше на цигарен дим.
— Мога ли да взема палтото ти? — попита Лу, щом Лори влезе.
Пое го и го закачи на закачалката. Докато правеше това, забеляза, че Харви Лосън го гледа мръсно от другия край на залата. Лу затвори вратата на кабинета.
— Беше много развълнувана по телефона — отбеляза лейтенантът, докато сядаше зад бюрото си.
Лори се беше настанила на единия от двата стола с прави облегалки. Куфарчето беше на пода до нея.
— Трябва да ми помогнеш — рече тя, беше напрегната и явно притеснена, стискаше ръце в скута си.
— О, това ли било! — възкликна Лу. — Надявах се, че си развълнувана, защото си променила намеренията си и довечера ще сме заедно.
Не можеше да скрие сарказма в гласа си. Очевидно беше разочарован.
— Моята „серия“ се удвои — каза Лори. — Вече има дванадесет случая, не шест.
— Интересно — рече Лу безразлично.
— Надявах се, че знаеш някакъв начин да предупредим обществеността — каза Лори. — Ще бъдем залети от такива случаи, ако не направим нещо, и то бързо.
— И какво очакваш да направим? — запита Лу. — Да публикуваме обява в „Уолстрийт Джърнъл“: „Юпита, не се докосвайте до наркотиците!“.
— Говоря ти сериозно — каза Лори. — Това наистина ме тревожи.
Лу въздъхна. Извади цигара и я запали.
— Толкова ли не можеш да не пушиш? — попита го Лори. — Ще остана само няколко минути.
— Божичко! — озъби се лейтенантът. — Това си е моят кабинет.
— Тогава, моля те, опитай се да духаш дима встрани — рече Лори.
— Пак те питам — додаде Лу. — Какво очакваш да сторя? Сигурно си имала нещо предвид, щом си си направила труда да дойдеш чак дотук.
— Не, нищо определено — призна Лори. — Просто си мислех, че полицейският отдел за борба с наркотиците сигурно има някакъв начин да предупреди обществеността. Не може ли да даде съобщение за печата?
— Защо не го направите от Службата по съдебна медицина? — поинтересува се Лу. — Работата на полицията е да арестува хора с наркотици, а не да им помага.
— Засега шефът отказва да се обвързва. Сигурна съм, че все някога ще го направи, но дотогава ще умират хора.
Лу дръпна от цигарата и издуха дима през рамо.
— А останалите съдебни лекари? И те ли като теб са убедени, че става дума за вълна от мъртви юпита?
— Не съм правила допитване — отвърна Лори.
— Не ти ли се струва, че реагираш емоционално заради брат си? — подхвърли Лу.
Лори се вбеси.
— Не съм дошла тук, за да си играеш на психолог аматьор. Но понеже отвори дума, разбира се, че реагирам емоционално. Знам какво е заради наркотиците да загубиш любим човек. Ала подобно съпреживяване ми помага в работата. Може би ако срещахме повече разбиране у капнали от умора полицаи като теб, ние, лекарите от държавните болници, щяхме да спасяваме хора, вместо да пребъркваме джобовете на трупове.
Лу запази спокойствие.
— Честно казано, доктор Монтгомъри, за мен ще бъде удоволствие да спасявам живота на хората. Всъщност правя тъкмо това. Ала ако не ми представите доказателства за великата си теория за замърсителя, в отдела за борба с наркотиците просто ще ми се изсмеят в лицето и ще ме пратят да си гледам убийствата.
— Нищо ли не можеш да направиш?
— Аз? Лейтенантът от отдел „Убийства“? — Лу беше вбесен, но знаеше, че Лори е искрено загрижена. — Защо не идеш при журналистите?
— Не мога — отвърна Лори. — Ако се обърна към тях зад гърба на Бингам, ще ми изстине мястото. Вече ми вдига пара. А ти?
— Аз ли? — възкликна изненадан Лу. — Лейтенант от отдел „Убийства“ изведнъж проявява интерес към смъртни случаи, предизвикани от свръхдоза! Ще ме питат за имената и откъде съм ги научил и ще трябва да им кажа, че от теб. Освен това шефовете ще има да се чудят защо съм седнал да се занимавам с наркоманите, а не с масовите убийства, извършени от гангстери. Не, аз не мога. Ако се обърна към журналистите, сигурно и моето място ще изстине.