Лори затвори телефона. Чувстваше се потисната. Същевременно знаеше, че има известна доза истина в думите на Калвин. Наистина бе емоционално ангажирана.
Както седеше до телефона, си помисли дали да не се обади на майка си. Последното, за което имаше настроение, бе да разправя надълго и нашироко за едва започналата връзка с Джордан Шефилд. Още повече, че не бе наясно какво мисли за него. Реши да не звъни веднага на майка си.
Докато караше през центъра на града и по магистралата на Лонг Айлънд, Лу се чудеше защо непрекъснато си блъска главата в стената. Беше изключено жена като Лори Монтгомъри да погледне на него по друг начин, освен като на служител на реда. Защо ли продължаваше да храни възвишени илюзии, че тя изведнъж ще каже: „О, Лу, открай време съм мечтала да се запозная с полицейски детектив, завършил държавен колеж!“.
Притеснен и ядосан, Лу удари волана. Когато Лори най-неочаквано се обади и настоя да дойде в кабинета му, той реши, че иска да го види по лични причини, а не заради някаква вятърничава идея чрез него да разтръби как юпитата мрат като мухи от кокаина.
Излезе от магистралата на Лонг Айлънд, продължи по булевард Удхевън и се насочи към Форест Хилс. Чувстваше нужда да прави нещо, вместо да си играе с кламерите по бюрото, и реши да излезе, да се разходи сам и да се отбие при съпрузите на убитите. Пак беше за предпочитане пред това да се върне в жалкия си апартамент на Принс стрийт в Сохо и да гледа телевизия.
Докато караше по дългата извита алея пред къщата на Вивонето, изпита благоговение. Сградата бе огромна, с бели колони. В ума на Лу веднага светнаха няколко лампички. Такъв разкош предполагаше големи пари. А той не можеше да повярва, че един нищо и никакъв собственик на ресторант ще изкарва толкова, освен ако нямаше връзки с организираната престъпност.
Спря пред входната врата. Беше се обадил предварително и госпожа Вивонето го очакваше. Натисна звънеца, на вратата се появи жена с тонове грим. Беше с бяла вълнена рокля без ръкави. Не създаваше впечатление на човек, сломен от скръб.
— Вие сигурно сте лейтенант Солдано — каза тя. — Заповядайте, влезте. Казвам се Глория Вивонето. Ще пийнете ли нещо?
Лу си поиска само вода.
— Знаете, на работа съм — промърмори той вместо обяснение.
Глория му наля една чаша при бара в хола. На себе си направи коктейл с джин и водка.
— Моите съболезнования за съпруга ви — рече Лу. Това беше стандартното му въведение в такива случаи.
— Напълно в негов стил — отвърна Глория. — Колко пъти съм му казвала да не гледа до късно телевизия! И ето какво стана — застреляха го. Нямам никакво понятие как се върти бизнес. Сигурна съм, че ще ме докарат до просешка тояга.
— Познавате ли някого, който би желал смъртта на съпруга ви? — попита Лу. Беше първият протоколен въпрос.
— Вече им казах на другите детективи. Трябва ли да повтарям всичко?
— Може би не — отвърна Лу. — Ще бъда откровен с вас, госпожо Вивонето. Начинът, по който е бил убит съпругът ви, навежда на мисълта за участие на организираната престъпност. Знаете ли за какво говоря?
— Искате да кажете мафията?
— Е, организираната престъпност не се ограничава с мафията — отговори Лу. — Но това е в най-общ смисъл. Сещате ли се за някаква причина хора от мафията да искат да убият мъжа ви?
— Ха! — изсмя се Глория. — Съпругът ми никога не се е забърквал с нещо толкова съмнително като мафията.
— Ами неговата верига от закусвални? — настоя Лу. — „Паста Пронто“ била ли е свързана с организираната престъпност?
— Не — отсече Глория.
— Сигурна ли сте? — запита Лу.
— Ами не, май не съм — отвърна Глория. — Не му се бърках в работите. И през ум не ми е минавало, че е имал нещо общо с мафията. Пък и не беше много добре. Нямаше да го бъде още дълго. Ако някой е искал да го очисти, щеше да изчака да умре от естествена смърт.
— От какво беше болен съпругът ви? — попита Лу.
— От какво ли не! — изстреля Глория. — Беше развалина. Имаше сериозни проблеми със сърцето, правиха му две операции за байпас. Бе зле и с бъбреците. Трябваше да му махнат жлъчката, но все отлагаха, казваха, че сърцето няма да издържи. Предстоеше операция на окото. Нещо и простатата му не беше наред. Не знам какво му имаше, но долната й част вече не действаше. От години.
— Съжалявам — рече Лу, не знаеше какво друго да каже. — Сигурно много се е мъчил.
Глория вдигна рамене.
— Изобщо не се грижеше за себе си. Беше с наднормено тегло, пиеше като смок и пушеше като комин. Докторите ми казваха, че няма да изкара и година, ако не промени начина си на живот, а той нямаше намерение да го прави.
Лу реши, че няма какво повече да научи от тази неособено опечалена вдовица.
— Добре — каза той и стана, — благодаря ви, че ми отделихте от времето си, госпожо Вивонето. Ако се сетите за нещо друго, което би могло да бъде от значение, моля, обадете ми се.
Той й подаде визитната си картичка.
След това се отправи към жилището на Сингълтън. Стандартна двуетажна тухлена къща с розови фламинги, щръкнали на поляната отпред. Улицата му напомни за неговия стар квартал, само на няколко преки оттук, в Риго Парк. Домъчня му за вечерите, когато бе играл на топка.
Отвори му господин Честър Сингълтън. Беше едър мъж на средна възраст, доста оплешивял, с увиснала двойна брадичка. Приличаше на хрътка, очите му бяха червени, с изпъкнали жилки. В мига, в който го видя, Лу разбра, че той наистина страда.
— Детектив Солдано?
Лу кимна и незабавно бе поканен в къщата.
Вътре мебелите бяха обикновени, но солидни. Върху облегалката на невзрачна, доста износена кушетка бе метната плетена кувертюра. По стените имаше десетки снимки в рамки, повечето черно-бели.
— Моите съболезнования! — каза Лу.
Честър кимна, пое дълбоко въздух и прехапа долната си устна.
— Зная, че са идвали и други — продължи Лу. Реши да пристъпи направо към същината на въпроса. — Ще ви попитам без заобикалки защо един професионален убиец ще дойде у дома ви, за да убие жена ви.
— Не зная — каза Честър с разтреперан от вълнение глас.
— Вашата фирма е снабдявала ресторанти, свързани с организираната престъпност. Някои от заведенията, които обслужвате, имали ли са оплаквания от вас?
— Никога — отвърна Честър. — И не зная нищо за организираната престъпност. Е, чувал съм разни слухове. Но нито познавам, нито съм виждал от този тип хора.
— Ами „Паста Пронто“? — запита Лу. — Доколкото разбирам, работите с тях отскоро.
— Така е, неотдавна се заех с част от поръчките им. Но не с всички. Мисля, че ме изпробваха. Надявах се с времето да ми възложат доставки.
— Познавахте ли Стивън Вивонето? — попита Лу.
— Да, но само бегло. Той беше богаташ.
— Знаете ли, че и него са го застреляли нощес? — каза Лу.
— Да, четох във вестниците.
— Някой да ви е заплашвал напоследък? — поинтересува се Лу. — Или изнудвал? Някой да ви е предлагал протекция срещу заплащане?
Честър поклати глава.
— Досещате ли се защо съпругата ви и Стивън Вивонето са застреляни в една и съща нощ, вероятно от един и същ човек?
— Не — каза Честър. — Не проумявам защо му е на някого да убива Джанис. Всички я обичаха. Тя беше най-сърдечното, най-доброто човешко същество на този свят. И отгоре на всичко беше болна.
— От какво? — запита Лу.
— Рак. За съжаление беше дал разсейки, преди да го открият. Не обичаше да ходи по лекари. Ако беше отишла по-рано, сигурно щяха да направят нещо повече. А при това положение приложиха само химиотерапия. Известно време изглеждаше добре, но след това получи ужасен обрив по лицето. Наричат го херпес зостер. Дори проникна в едно от очите й и го ослепи, та трябваше да я оперират.
— Лекарите даваха ли някаква надежда? — попита Лу.
— Боя се, че не — отвърна Честър. — Казаха ми, че не могат да са сигурни, но вероятно ще изкара около година, дори по-малко, ако ракът е скоротечен.
— Моите съболезнования — повтори Лу.
— Е, може би така стана по-добре. Сигурно й спестиха много страдания. Но тя толкова ми липсва. Бяхме женени от тридесет и една години.
След като отново изказа своите съболезнования и даде визитната си картичка, Лу се сбогува със Сингълтън. Докато се връщаше в Манхатън, обмисли това, което току-що бе научил. Връзката с организираната престъпност и в двата случая беше незначителна. С изненада научи, че и двете жертви са били смъртно болни. Чудеше се дали убийците им са го знаели.
Инстинктивно посегна към джоба на сакото си и извади цигара. Натисна запалката. После се сети за Лори. Смъкна стъклото и изхвърли незапалената цигара точно когато запалката изскочи. Въздъхна, чудеше се къде ли я води на вечеря надутият Джордан Шефилд.