Глория вдигна рамене.
— Изобщо не се грижеше за себе си. Беше с наднормено тегло, пиеше като смок и пушеше като комин. Докторите ми казваха, че няма да изкара и година, ако не промени начина си на живот, а той нямаше намерение да го прави.
Лу реши, че няма какво повече да научи от тази неособено опечалена вдовица.
— Добре — каза той и стана, — благодаря ви, че ми отделихте от времето си, госпожо Вивонето. Ако се сетите за нещо друго, което би могло да бъде от значение, моля, обадете ми се.
Той й подаде визитната си картичка.
След това се отправи към жилището на Сингълтън. Стандартна двуетажна тухлена къща с розови фламинги, щръкнали на поляната отпред. Улицата му напомни за неговия стар квартал, само на няколко преки оттук, в Риго Парк. Домъчня му за вечерите, когато бе играл на топка.
Отвори му господин Честър Сингълтън. Беше едър мъж на средна възраст, доста оплешивял, с увиснала двойна брадичка. Приличаше на хрътка, очите му бяха червени, с изпъкнали жилки. В мига, в който го видя, Лу разбра, че той наистина страда.
— Детектив Солдано?
Лу кимна и незабавно бе поканен в къщата.
Вътре мебелите бяха обикновени, но солидни. Върху облегалката на невзрачна, доста износена кушетка бе метната плетена кувертюра. По стените имаше десетки снимки в рамки, повечето черно-бели.
— Моите съболезнования! — каза Лу.
Честър кимна, пое дълбоко въздух и прехапа долната си устна.
— Зная, че са идвали и други — продължи Лу. Реши да пристъпи направо към същината на въпроса. — Ще ви попитам без заобикалки защо един професионален убиец ще дойде у дома ви, за да убие жена ви.
— Не зная — каза Честър с разтреперан от вълнение глас.
— Вашата фирма е снабдявала ресторанти, свързани с организираната престъпност. Някои от заведенията, които обслужвате, имали ли са оплаквания от вас?
— Никога — отвърна Честър. — И не зная нищо за организираната престъпност. Е, чувал съм разни слухове. Но нито познавам, нито съм виждал от този тип хора.
— Ами „Паста Пронто“? — запита Лу. — Доколкото разбирам, работите с тях отскоро.
— Така е, неотдавна се заех с част от поръчките им. Но не с всички. Мисля, че ме изпробваха. Надявах се с времето да ми възложат доставки.
— Познавахте ли Стивън Вивонето? — попита Лу.
— Да, но само бегло. Той беше богаташ.
— Знаете ли, че и него са го застреляли нощес? — каза Лу.
— Да, четох във вестниците.
— Някой да ви е заплашвал напоследък? — поинтересува се Лу. — Или изнудвал? Някой да ви е предлагал протекция срещу заплащане?
Честър поклати глава.
— Досещате ли се защо съпругата ви и Стивън Вивонето са застреляни в една и съща нощ, вероятно от един и същ човек?
— Не — каза Честър. — Не проумявам защо му е на някого да убива Джанис. Всички я обичаха. Тя беше най-сърдечното, най-доброто човешко същество на този свят. И отгоре на всичко беше болна.
— От какво? — запита Лу.
— Рак. За съжаление беше дал разсейки, преди да го открият. Не обичаше да ходи по лекари. Ако беше отишла по-рано, сигурно щяха да направят нещо повече. А при това положение приложиха само химиотерапия. Известно време изглеждаше добре, но след това получи ужасен обрив по лицето. Наричат го херпес зостер. Дори проникна в едно от очите й и го ослепи, та трябваше да я оперират.
— Лекарите даваха ли някаква надежда? — попита Лу.
— Боя се, че не — отвърна Честър. — Казаха ми, че не могат да са сигурни, но вероятно ще изкара около година, дори по-малко, ако ракът е скоротечен.
— Моите съболезнования — повтори Лу.
— Е, може би така стана по-добре. Сигурно й спестиха много страдания. Но тя толкова ми липсва. Бяхме женени от тридесет и една години.
След като отново изказа своите съболезнования и даде визитната си картичка, Лу се сбогува със Сингълтън. Докато се връщаше в Манхатън, обмисли това, което току-що бе научил. Връзката с организираната престъпност и в двата случая беше незначителна. С изненада научи, че и двете жертви са били смъртно болни. Чудеше се дали убийците им са го знаели.
Инстинктивно посегна към джоба на сакото си и извади цигара. Натисна запалката. После се сети за Лори. Смъкна стъклото и изхвърли незапалената цигара точно когато запалката изскочи. Въздъхна, чудеше се къде ли я води на вечеря надутият Джордан Шефилд.
Вини Доминик влезе в съблекалнята на „Сейнт Мери“ и седна уморено на пейката. Бе плувнал в пот. Малката драскотина на бузата му слабо кървеше.