— Имаш кръв, шефе — рече Фреди Карузо.
— Махай ми се от очите — сопна се Вини. — Знам. Но ме е яд, понеже това леке Джеф Йънг разправя, че изобщо не ме е докосвал, а скимтя десет минути, когато казах, че има фал.
Вини бе играл един час баскетбол, трима на трима, със случайни хора. Неговият отбор беше загубил и той се беше вкиснал. Настроението му стана още по-лошо, когато най-верният му помощник, Франко Понти, влезе с унила физиономия.
— Само не ми казвай, че е вярно — рече Вини.
Франко дойде при пейката. Стъпи с крак на нея и се облегна на коляното си. В гимназията му викаха Ястреба главно заради лицето. С тесен крив нос, тънки устни и малки кръгли очи, той приличаше на хищна птица.
— Вярно е — каза Франко, говореше монотонно. — Джими Лансо е бил пречукан нощес в погребалното бюро на братовчед си.
Вини скочи от пейката и заудря по едно от металните шкафчета. Трясъкът отекна в малката съблекалня като гръмотевица. Всички трепнаха, с изключение на Франко.
— Господи! — извика Вини. Закрачи насам-натам. Фреди Капузо се махна от пътя му. — Какво ще кажа на жена си? — изрева пак. — Какво ще кажа на жена си? — повтори той, като повиши глас. — Обещах й, че ще се погрижа. — Удари отново по едно от шкафчетата. От лицето му пръснаха капки пот.
— Кажи й, че си сбъркал, като си се доверил на Серино — предложи Франко.
Вини се закова на място.
— Тъй си е — изръмжа той. — Мислех, че Серино е цивилизован човек. Предоверих му се.
— Има и още нещо — допълни Франко. — Освен Джими Лансо хората на Серино са премахнали и други. Нощес са пречукали двама в Кю Гардънс и двама във Форест Хилс.
— Видях по новините. — Вини беше смаян. — Хората на Серино ли са били?
— Ъхъ — отвърна Франко.
— Защо? — попита Вини. — Не познавам нито една от жертвите.
— Никой не знае — вдигна Франко рамене. — Трябва да има някаква причина.
— Ами открий я! — нареди Вини. — Едно е да се примиряваме със Серино и негодниците му като съперници, съвсем друго — да ги гледаме как ни провалят всичките.
— Навсякъде в Куинс са плъзнали ченгета — съгласи се Франко.
— Точно от това нямаме нужда — рече Вини. — Ако полицията бъде вдигната на крак, ще сме принудени да спрем значителна част от операциите. Открий какво е намислил Серино, Франко, разчитам на теб.
Франко кимна.
— Ще видя какво мога да направя.
— Не ядеш много — каза Джордан.
Лори вдигна поглед от чинията си. Вечеряха в ресторант „Палио“. Кухнята беше италианска, но обзавеждането бе някаква смесица между източния и модерния стил. Пред нея имаше великолепно ризото от миди и раци. Чашата й беше пълна с освежително „Пино Гриджо“. Но Джордан беше прав: не й се ядеше. Въпреки че почти не бе хапвала през деня, просто не беше гладна.
— Не ти ли харесва храната? — попита Джордан. — Спомена, че харесваш италианската кухня.
Както винаги, бе облечен изискано, но не и претенциозно — беше с блейзър от черно кадифе и копринена риза с разкопчана яка. Не носеше връзка.
Тази вечер бе много по-точен. Както обеща, се обади малко преди девет часа, когато приключваше с някаква операция, и каза, че Томас е тръгнал да я вземе, а той ще се прибере да се преоблече. Когато Томас и Лори се върнаха при Тръмп Тауър, вече ги чакаше на тротоара. Оттам стигнаха бързо на Петдесет и първа улица в Уест Енд.
— Кухнята е хубава — рече Лори. — Просто не съм гладна. Имах тежък дълъг ден.
— Нарочно избягвах да говоря за деня — призна Джордан. — Не е ли по-добре да си пийнем малко вино? Както ти споменах по телефона, денят беше убийствен. Това е точната дума, като се започне от обаждането ти за горката Марша Шулман. Сетя ли се за нея, ми призлява. Дори се чувствам виновен, задето толкова й се ядосах, че не е дошла на работа, а тя е била обезглавен труп, плаващ в Ийст Ривър. О, господи!
Джордан не можа да продължи. Зарови лице в ръцете си и бавно поклати глава. Лори се пресегна през масата и сложи длан върху неговата. Съчувстваше му, но същевременно изпита облекчение, като видя този изблик. До този момент беше мислила, че той не се разкрива пред другите и не му пука за убийството на секретарката. Изведнъж й се видя много по-човечен.
Джордан се стегна.
— Има и още нещо — тъжно каза той. — Днес почина една пациентка. Заех се с офталмологията, донякъде, защото съзнавах, че ще водя трудна борба със смъртта, и все пак исках да съм хирург. Офталмологията ми изглеждаше идеалният компромис, поне до днес. Пациентката почина тъкмо когато я готвехме за операция, казва се Мери О’Конър.