— Колко жалко! — рече Лори — Разбирам какво ти е. И на мен ми беше трудно да лекувам умиращи пациенти. Тъкмо затова се захванах с патологията и най-вече със съдебната медицина. Моите пациенти вече са мъртви.
Джордан се усмихна слабо.
— Мери беше чудесна жена и толкова благодарна пациентка — рече той. — Вече бях оперирал едното й око, днес следобед щях да оперирам другото. Беше здрава жена без сърдечни заболявания, пък я намерили мъртва в леглото. Умряла, гледайки телевизия.
— За теб е било ужасно преживяване — каза Лори съчувствено. — Но не забравяй, че при такива случаи винаги се намират скрити заболявания. Госпожа О’Конър утре сигурно ще е при нас, непременно ще ти кажа какво е било. Понякога познаването на патологията помага да се справиш със смъртта.
— Ще ти бъда благодарен — отвърна Джордан.
— Моят ден явно не е бил толкова тежък като твоя — каза Лори. — Но започвам да разбирам как се е чувствала Касандра, когато Аполон наредил никой да не й вярва.
Лори сподели с Джордан за няколкото смъртни случая от свръхдози и увереността си, че ще има още, ако хората не бъдат предупредени. Каза му колко е разстроена, защото не е убедила главния съдебен лекар да информира обществеността. Обясни, че е ходила дори в полицията, ала и там са отказали да й помогнат.
— Звучи обезсърчаващо — рече Джордан. — Имаше едно хубаво нещо днес — продължи той, като смени темата. — Направих куп операции, от което ние с моя счетоводител сме много щастливи. Последният половин месец оперирам два пъти повече от обичайното.
— Радвам се — рече Лори. Биеше на очи, че Джордан все насочва разговора към себе си.
— Дано и занапред е така — каза той. — Работата ни винаги е на приливи и отливи. Но при това темпо вече се разглезвам.
Щом свършиха с основното ястие и масата беше разчистена, келнерът докара количката със съблазнителни десерти. Джордан си избра шоколадова торта, Лори — ягоди. Джордан пи еспресо, а тя — кафе без кофеин. Докато го разбъркваше, Лори дискретно погледна часовника си.
— Забелязах — каза Джордан, — зная, че става късно. Освен това вечерта е „ученическа“. Ще те закарам у вас след половин час, ако се договорим както снощи. Нека пак вечеряме утре.
— Пак? — запита Лори. — Джордан, сигурно ще ти омръзна.
— Глупости — рече Джордан. — Приятна ми е всяка минута с теб. Просто съжалявам, че сме толкова притеснени, а утре е петък. Краят на седмицата. Може би дори ще имаш нещо ново за Мери О’Конър. Моля те, Лори.
Лори не можа да повярва, че я канят за трети път на вечеря. Определено беше поласкана.
— Добре — най-после каза тя. — Твоя съм.
— Чудесно — рече Джордан. — Имаш ли някакви предложения за ресторант?
— Ти се справяш превъзходно — отвърна Лори. — Избирай!
— Така и ще направя. Да речем, пак в девет часа?
Лори кимна и отпи от кафето. Гледаше Джордан в светлите очи и си мислеше какво отрицателно описание му е дал Лу. За секунда се изкуши да попита как с минала срещата с детектива, но реши да не го прави. По-добре е да не изричаш някои неща.
9
11:50 ч вечерта, четвъртък
Манхатън
— Не беше лошо — каза Тони. Излизаха с Анджело от денонощна пицария на Четиридесет и втора улица близо до Таймс Скуеър. — Да се не надяваш. Изглеждаше такава дупка.
Анджело не отговори. Вече мислеше за работата, която им предстоеше.
Стигнаха гаража и той кимна към колата си. Собственикът на гаража, Лени Хелман, плащаше на Серино. Тъй като обикновено парите прибираше Анджело, той го ползваше безплатно.
— Само да не си я одраскал — каза Анджело, когато служителят докара колата до бордюра.
Качи се, след като се увери, че няма никакви следи по излъсканата като огледало повърхност. Тони го последва. Излязоха на Четиридесет и втора улица.
— А сега какво? — попита Тони. Беше се извърнал, за да го вижда.
Светлините от неоновите козирки на кината наоколо играеха по изпитото лице на Анджело и го правеха да изглежда като развита мумия в някакъв музей.
— Минаваме към списъка на „търсенето“ — обясни той.
— Чудесно — рече ентусиазирано Тони. — Започна да ми писва от другия. Накъде?
— Осемдесет и шеста — отвърна Анджело. — Близо до Метрополитън Мюзиъм.