— Добър квартал — каза Тони. — Обзалагам се, че ще има сувенири за вземане.
— Не ми харесва тая работа — продължи Анджело. — Богатите квартали означават модерни алармени инсталации.
— С тия неща се справяш като едното нищо — отвърна Тони.
— Всичко върви прекалено добре — вметна Анджело. — Започвам да се безпокоя.
— Прекалено много се тревожиш — засмя се Тони. — Причината всичко да върви толкова добре е, че знаем какво правим. И колкото повече го правим, толкова по-печени ставаме. Същото е и с другото.
— Стават и издънки — рече Анджело, — колкото и да се подготвяш. Трябва да ги очакваме. И да ги преодоляваме.
— Е, ти си просто черноглед — рече Тони.
Погълнати от задявките си, нито Тони, нито Анджело забелязаха черния кадилак, който се движеше през две коли след тях. Зад волана, невъзмутим, Франко Понти слушаше с удоволствие запис на „Аида“. Благодарение на информацията, получена от негов човек на Таймс Скуеър, следеше Анджело и Тони, откакто спряха в пицарията.
— Кого ще оправяме? — попита Тони.
— Жената — отвърна Анджело.
— Чий ред е? — поинтересува се Тони. Знаеше, че е ред на Анджело, но се надяваше, че онзи е забравил.
— Все ми е тая — отвърна Анджело. — Можеш да я оправиш и ти. Аз ще наглеждам мъжа.
Анджело мина с колата няколко пъти край богаташката къща, преди да паркира. Беше на пет етажа, с двойна врата над малко стълбище с гранитни стъпала. Под навеса, на равнището на земята имаше друга врата.
— Дали да не влезем през черния вход? — каза Анджело. — Навесът ще ни прикрива. Виждам, че има алармена инсталация, но ако е от типа, от който си мисля, няма страшно.
— Ти си шефът — каза Тони.
Извади пистолета и сложи заглушителя. Паркираха почти при следващата пряка и се върнаха пеша. Анджело носеше малка пътна чанта, пълна с инструменти. Когато стигнаха къщата, каза на Тони да чака на тротоара и да му даде знак, ако идва някой. Слезе няколко стъпала към черния вход.
Тони се огледа, но улицата беше тиха. Не се виждаше никой. Хлапакът не забеляза, че Франко Понти е паркирал само през няколко къщи, при една уличка.
— Готово — прошепна Анджело от сянката на черния вход. — Идвай!
Влязоха в дълъг коридор и отидоха бързо при стълбите. Имаше асансьор, но знаеха, че не бива да го използват. Прескачайки по две стъпала, се качиха на първия етаж и се ослушаха. Къщата беше тиха, чуваше се само силното тиктакане на голям старинен часовник в мрака.
— Представяш ли си да живееш в такава къща? — прошепна Тони. — Като дворец е.
— Млъквай! — сопна се Анджело.
Продължиха нагоре по стълбището, качиха се по извита двойна стълба, над която висеше полилей. Според Тони диаметърът му беше някъде около два метра. На втория етаж надникнаха в няколко дневни, в библиотека и кабинет. На третия етаж късметът им проработи: тук беше спалнята на домакините.
Анджело застана встрани от двойните врати, които без съмнение водеха към главната спалня. Тони спря от другата страна. И двамата бяха извадили оръжията си. Заглушителите бяха поставени.
Анджело бавно завъртя дръжката и натисна вратата. Стаята беше по-голяма от всички спални, които бяха виждали. До отсрещната стена, която се стори на Анджело твърде далече, имаше легло с балдахин.
Той влезе в стаята и направи знак на Тони да го последва. Отиде до дясната страна на леглото, където спеше мъжът. Тони застана от другата страна. Анджело кимна. Хлапакът протегна ръка с пистолета, другият направи същото.
Пистолетът на Тони изгърмя с познатото съскащо думкане и жената се сви. Мъжът сигурно имаше лек сън. Веднага след изстрела се изправи с широко отворени очи. Анджело го застреля, преди да е казал нещо. Той се смъкна при жена си.
— Да му се не види! — каза Анджело на висок глас.
— Какво става? — попита Тони.
С върха на заглушителя Анджело се пресегна и разтвори пръстите на умиращия мъж. Той стискаше малко пластмасово приспособление с бутон.
— Имал е алармено устройство — рече Анджело.
— Какво значи това? — запита Тони.
— Значи, че трябва да офейкваме — отвърна Анджело. — Хайде!
Като се движеха колкото се може по-бързо в тъмното, изтичаха надолу по стълбите. Тъкмо завиваха на площадката към първия етаж, когато направо се сблъскаха с икономката, която се качваше нагоре.
Тя изпищя, обърна се и побягна надолу, откъдето беше дошла. Тони стреля с бантъма, но на разстояние над два метра пистолетът не беше точен. Куршумът не улучи икономката, а разби голямо огледало в златна рамка.