— Трябва да я настигнем — каза Анджело.
Знаеше, че жената ги е видяла само за миг. Хвърли се надолу по стълбите, пътната чанта подскачаше на рамото му. Когато стигна най-долу, се плъзна по мрамора, обсипан с парченца огледало. Запази равновесие и се втурна по коридора на първия етаж към задната част на къщата. Видя в дъното жената, тя се мъчеше да отвори две стъклени врати, които водеха към задния двор.
Преди Анджело да я хване, икономката излезе и затвори вратата след себе си. Той стигна вратата само секунда след нея. Тони беше непосредствено зад него. Изтичаха навън след жената, но се спънаха в два градински стола, които не видяха в тъмното.
Анджело се изправи на крака и погледна в мрака. Задният двор приличаше на обществен парк. В средата имаше правоъгълен басейн с лъскава повърхност. От широкия клон на дебел дъб висеше люлка. Анджело не виждаше жената.
— Къде отиде? — прошепна Тони.
— Ако знаех, щях ли да седя тук? — отвърна Анджело. — Ти върви натам, а аз — насам.
Той посочи към двете страни на басейна. Двамата мъже тръгнаха опипом из градината. Напрягаха очи и се взираха в тъмните кътчета под папратите и храстите.
— Ето я! — каза Тони, сочейки назад към къщата.
Анджело стреля два пъти. Първият куршум разби стъклото на вратата. След втория видя как жената се препъва и пада.
— Улучи я! — извика Тони.
— Да се махаме — каза Анджело.
Чуваше сирени в далечината. Не беше съвсем сигурен, но като че приближаваха.
Не искаше да рискува и да излезе пред къщата и се обърна към задната страна на градината. Забеляза от другата страна на басейна някаква врата и изкрещя „Хайде!“ на Тони. Стигна пръв при вратата. Измъкна резето, с което бе заключена, и се втурна в пресечка, обсипана с отпадъци. Тръгнаха по тъмната уличка, като опипваха всяка градинска врата, край която минаваха. Най-после Тони откри една с почти изгнили дъски и успя да я разбие.
Градината, в която се оказаха, изглеждаше толкова запустяла, колкото и вратата.
— Сега какво? — попита Тони.
— Насам! — рече Анджело.
Посочи тъмна пътека, която водеше към предната част на къщата. В края й стигнаха до заключена врата, но резето беше отвътре. Минаха през нея и се оказаха на Осемдесет и пета улица.
Анджело изтупа дрехите си. Тони последва примера му.
— Готово! — каза Анджело. — Сега се успокой, отпусни се, вече няма страшно.
Двамата тръгнаха бавно надолу по улицата и завиха зад ъгъла, като че отиваха до някоя съседна къща. Стигнаха бавно при колата на Анджело. Сирените действително се бяха насочили към богаташката къща, която току-що бяха напуснали. Отпред се виждаха три полицейски коли с мигащи буркани, бяха блокирали улицата пред къщата, в която двамата бяха нанесли удара.
Анджело отключи вратата на колата с дистанционното управление и те се качиха.
— Страхотно беше! — каза възбудено Тони, когато бяха отминали пет-шест преки. — Ей на това му се вика работа.
Анджело го погледна намръщено.
— Издънихме се — рече той.
— Какво искаш да кажеш? — попита Тони. — Измъкнахме се по живо, по здраво. Няма проблеми. И ти очисти икономката. Свали я на място.
— Но не я проверихме — каза Анджело. — Откъде да знам дали наистина съм я очистил, или само съм я одраскал? Трябваше да проверим. Гледаше право към нас.
— Падна бързо — рече Тони. — Мисля, че си я улучил добре.
— Нали ти казах: стават издънки. Откъде да предположим, че оня ще спи с алармено устройство с бутон?
Анджело се радваше, че стига кормилото пред него: ръцете му трепереха.
— Тъй де, сега „лошият късмет“ ни се махна от пътя — поде Тони. — Вече няма да разправяш, че нещата вървят прекалено добре. Сега накъде?
— Не съм сигурен — каза Анджело. — Може би трябва да приключим за днес.
— Защо? — попита Тони. — Нощта едва започва. Хайде! Поне още веднъж. Не можем да подминем такива пари.
Анджело се замисли за миг. Интуицията му подсказваше да приключва за днес, но Тони беше прав. Парите наистина бяха добри. Освен това тези удари бяха все едно яздиш кон: падаш, после пак се качваш. В противен случай никога вече няма да яздиш.
— Добре — каза той накрая. — Ще направим още един.
— Ето това ми харесва — рече Тони. — Накъде?