— Излизаме отзад! — каза Анджело.
Знаеше, че не могат да рискуват и да се изправят пред тълпата. Лесно се покатериха през верижната ограда на задния двор. Дори нямаше бодлива тел отгоре, минаха от другата страна и продължиха през съседния двор към другата улица. Анджело се радваше, че е паркирал толкова далече. Стигнаха колата без произшествия. Когато потеглиха, в далечината завиха сирени.
— Що за куче беше това, по дяволите? — попита Тони, докато караха по Шесто авеню.
— Мисля, че доберман — каза Анджело. — Уплаши ме до смърт.
— И тебе, и мене — съгласи се Тони. — И тази пушка. На косъм бяхме.
— За малко. Трябваше да приключим след първия удар. — Анджело поклати глава с отвращение. — Може би вече съм прекалено стар за тази работа.
— Няма начин — рече Тони. — Ти си най-добрият.
— Така си мислех — каза Анджело.
Извърна с отчаяние очи към скъсаното си скъпо яке. По навик погледна през огледалото назад, но не видя нищо, което да го обезпокои. Той, разбира се, търсеше полицейски коли, а не лимузината на Франко Понти, която ги следваше дискретно от разстояние.
10
6:45 ч сутринта, петък
Манхатън
Обикновено Лори беше доволна, ако успееше да спи цялата нощ. Въпреки че никой от Службата по съдебна медицина не й се беше обадил, за да съобщи за нови случаи на богаташи, починали от свръхдоза, тя се чудеше дали наистина не е имало такива случаи, или, както й подсказваше интуицията, просто не са я потърсили. Облече се колкото може по-бързо и дори не си направи кафе, толкова нетърпелива беше да отиде на работа и да разбере.
В мига, в който влезе в Службата по съдебна медицина, разбра, че се е случило нещо необичайно. При регистратурата пак се беше скупчила група репортери. Лори усети как буцата в стомаха й се стегна. Тя се чудеше какво ли означава оживеното им присъствие.
Отиде право в регистратурата и си взе чаша кафе, преди да предприеме каквото и да било. Както обикновено, Вини беше забил нос в спортната страница. Очевидно никой друг от колегите съдебни лекари още не беше дошъл. Лори взе графика, за да провери случаите за деня.
Докато го преглеждаше, видя четири случая на смърт от свръхдоза наркотици. Два бяха възложени по график на Рива и два на Джордж Фонтуърт, колега, който от години работеше в Службата. Лори прелисти папките, оставени за Рива, и погледна доклада на следователя. Съдейки по адресите в Харлем, реши, че са обикновени смъртни случаи на наркомани. Успокоена, остави папката. След това взе двете папки за Джордж. Докато четеше първия доклад на следователя, пулсът й се ускори. Починалият се казваше Уендъл Морисън, тридесет и шест годишен, лекар!
С трепереща ръка разтвори последната папка: Джулия Майърхолц, двадесет и девет годишна, изкуствоведка.
Изпъшка. Не беше усетила, че е затаила дъх. Интуицията й не я бе подвела: имаше още два случая на смърт от свръхдоза, покойниците бяха от същата прослойка като останалите. Обзеха я различни чувства, включително яд, че не са я повикали, както бе настояла — ето че опасенията й се оправдаха. Същевременно съжаляваше, че е имало още два смъртни случая, които са могли да бъдат предотвратени.
Отиде право в кабинета на съдебния следовател и завари там Барт Арнолд. Почука силно на вратата му и влезе, преди да я е поканил.
— Защо не са ме повикали? Изрично те помолих. Казах ти, че искам да бъда извикана за случаите с кокаинови свръхдози от определена социална прослойка. Нощес е имало два. Не ми се обадиха. Защо?
— Казаха ми, че не бива да ти се обаждам — отвърна Барт.
— Защо? — попита Лори.
— Не ми обясниха причината — рече Барт. — Но предадох на лекарите, застъпващи дежурство.
— Кой ти каза да не ми се обаждаш? — настоя Лори.
— Д-р Уошингтън — рече Барт. — Извинявай, Лори. Щях да ти кажа, но вече си беше отишла.
Лори рязко се обърна и излезе от кабинета. Беше повече ядосана, отколкото обидена. Най-лошите й опасения се бяха потвърдили: не беше пренебрегната случайно, целенасочено се мъчеха да я държат настрана. Пред кабинета на полицаите видя Лу Солдано.
— Мога ли да говоря с теб за минутка? — попита Лу.
Лори се вгледа в него. Този човек никога ли не спи? Пак изглеждаше, като че не е мигвал цяла нощ. Не беше обръснат и очите му бяха зачервени. Късо подстриганата му коса се беше сплескала на челото.