Степанчик, Миндиргасов и Манджурците гледаха за пети път погребението на Крокодила. Лентата беше „Истман Колор“ със синхронен звук, а снайпериста беше проявил завидно умение в снимането с портативна шпионска камера. За пети път с появяването на братя Изови, Степанчик командваше „Стоп!“.
— На младия викат „Бесен“ — каза този път афганецът. — Има легенда, че Нерон е разумен, разбирай, че мрази „мокрите дела“ и т.н. Има такава легенда, но не отговаря на истината. Със сигурност знам, че в автомобилния бизнес още в началото на 90-та година е ликвидирал лично седем души от конкуренцията.
— Личи му — каза Манджурян. — Остър мъж.
— Сега не си цапа ръцете… Лично, но всички тия главорези — Степанчик посочи екрана — работят за него и не се гнусят от агонията на жертвата.
— Степанчик — обади се снайперистът. Тих, русоляв, започващ да оплешивява мъж в началото на 30-те. — Започвам да скучая. Има два подхода. Или да тръгнем направо срещу него и да разчитаме, че като главата на организацията падне — съставът й ще се саморазпусне. Наивна надежда! Аз бих избрал другия път. Един по един да избием капитаните му. Тогава, ако изпусне нервите си и реши да тръгне срещу нас, с него е свършено, което значи и с „Нерон“. Трябва да го принудим да напусне бункера.
— Точно така, Вит! Това е и моята идея. Манзур, готов ли си?
Чеченецът кимна.
— Ще намериш Жоро Италианеца в Пловдив, на гребната база. Останалото е твоя работа. Колата те чака долу. Тръгвай!
Степанчик го изчака да излезе.
— Вит?
— Слушам.
— В Централна Северна България действа Крушата. Истинското му име е Стефан Мирославов от с. Кирчево — Ловешко. Запомни ли лицето му?
— Да — безразлично, дори сънливо звучеше снайперистът.
— Долу те чака един фиат темпра. Средна класа автомобил, но в случая по-добър не ти трябва. С Крушата е по-сложно. Бръмчи много, пазят го истински борци. Имаш идеална легенда в Еппром-Ловеч. Настаняваш се в хотела и сам избираш деня и начина да отстраниш Крушата. Ясно ли е всичко?
— Естествено.
— Ни пуха, ни пера. От мобифон нужда имаш ли?
— Не — Вит стана гъвкаво и безшумно. — Ще се видим в Шабла — каза той и излезе.
— Твоята е най-сложна, Еди — каза афганецът след кратка пауза.
— Атанас Комшев — мъж легенда. Световен, европейски, а може би и олимпийски шампион по борба. Около стоте кила. Красавец. Цяла България е луда по него. Затова не можем да го заколим като баран. Кара като луд мерцедеса си и трябва да загине при катастрофа. Почитателките му ще го оплачат като герой и ще проклинат черната съдба, но в „Нерон“ няма да има никакво съмнение кой е играл ролята на съдбата. Ясно ли е?
Арменецът вдигна палеца на дясната си ръка. Предостатъчно ясен жест за просветените.
— Нуждаеш ли се от нещо?
— Кола, нещо скромно, лада, например и време.
— Лада нямам време да ти търся, но долу те чака стар, доста очукан форд-ескорт, но моторът и ходовата част са в идеално състояние. Велико Търново е чуден град, пълен с курви. Ще прекараш приятно, уверявам те.
Манджурян се усмихна с ъгъла на азиатските си очи и последва другите двама наемни убийци, „хамъри“ както им викаха в Америка, име „чукове“, както буквално го бяха превели в Русия.
Когато останаха сами с Миндир, Степанчик набра мобифона на Нерон, номерът, който самият той му беше дал преди повече от година.
— Запозна ли се с Оливия, Нерон? — попита афганецът като чу гласа му.
— Да, Нева. Прекрасна жена.
— Какво смяташ да правиш с нея? Вразуми се, приятел, тя е…
— От централно значение — каза Нерон, не криещ иронията си. — Нищо няма да правя с нея. Слушай, Степанчик, прекъсваш неделния ми обяд, на който, както сам се досещаш, присъстват и тя, и брат ми!
Степанчик едва преглътна шока.
— Мога ли да говоря с някой от тях?
— Разбира се, Степанчик, с кого предпочиташ?
Трудно беше да избере, но докато мислеше, чу гласа на Оливия.
— Слушай ме внимателно, боец. Оставам тук по своя воля. Престани да ме търсиш, но ако искаш можеш да ми дадеш спейсфона на баща ми.
— Нямам го, Оливия. Никога не съм го имал. Когато им потрябвам те ме търсят.
Оливия му продиктува мобифона на Жорж.
— Кажи на баща ми, че искам лично да говоря с него. Не с мъжа ми, с баща ми. Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Разбрано, Оливия, а сега мога ли да говоря с Жорж?
Бесният взе слушалката.
— Какво има, момче? Чу всичко, какво има още?
— Бесен — Степанчик се задъхваше. — Луд, ненормален идиот! Ти си труп, мърша…
Смехът на Бесния го подлуди още повече.
— Ще се смееш, когато ти окачим ташаците на ушите… Като черешки — от носа му рукна кръв, пулсът му сигурно наближаваше 200. — Още днес пращам божието наказание срещу теб!