Старите артисти пиха за победата, но без инфантилен ентусиазъм. Повечето от тях чувстваха с кожата си, че войната едва сега започва.
Президентът на „Полиинс“ беше точен до секундата. Остави охраната пред ресторанта и влезе сам. Вълкът вече го чакаше. Мълчаливо му посочи стола, който беше определил за него.
— Скъсах се да те търся. Мартин те крие като слитък злато, но сега вече знам, че е бил прав.
— Знаеш! — изсумтя Вълкът. — Какво знаеш? Да не си бил при петричката врачка?
— Просто чета вестници, слушам радио.
— И какво толкова чу?
— Някой има зъб на афганците и ги избива като кучета!
Вълкът му подаде менюто.
— И кой ги избива според тебе!
— Знам ли… — Доди се усмихна приветливо. — Някой, който им има зъб или ги мрази, както ти ги мразеше навремето!
— Глупости — Вълкът викна келнера. — Онова беше спорт. Бяха ни конкуренти, но само на тепиха!
— Добре, добре — Доди махна с ръка. — Майната им на афганците. — Поръча сок от касис и глиганско филе с боровинки. Вълкът се задоволи с евксиноградска ракия и печени пиперки. Доди го дразнеше със самодоволния си вид на богато парвеню и щеше да претупа срещата колкото се може по-бързо.
— Как си, Вълк? Отдавна не сме сядали на маса.
— Много ти порасна работата, Додко. Колкото пъти пусна телевизора, толкова пъти ти дрънкаш глупости от екрана. По-известен от Лили Иванова взе да ставаш.
Беров се засмя, опитвайки смеха му да звучи и весело, и добродушно.
— Не знам кой е по-известен от двамата, Вълк? Разликата е, че моето име звучи в медиите, а твоето се произнася с ужас, и то само на ухо.
Ред беше на Вълка да имитира весел смях.
— Не съм толкова страшен щом посмя да оставиш охраната вън.
Беров смени гримасата и сега изглеждаше замислен.
— Кроки, Италианеца, Наско, Крушата… Кой ни избива, Вълк?
— И аз бих искал да знам — отговори Нерон, вбесен от това „ни избива“, което този комунистически лакей има нахалството да произнесе. Целият си живот прекара в целуване на червени задници.
— Що за птица е този Бебов?
— Дрисльо. Не е интересен!
— А Барона?
— Същата стока. Селски хитрец и маризчия.
— Ти ли ги напъха зад решетките?
— Аз? Как ти хрумна тази мисъл?
— Подсказаха ми я — призна Беров. — Разкарал си ги, да не ти се мотаят из краката.
— Клюкари дал Господ — каза Вълкът, но нито потвърди, нито отрече. Нямаше право да потвърди, а да отречеше Доди така и така нямаше да му повярва.
Мълчаха известно време. Мартин пусна хитовете на Нат Кинг Кол и атмосферата в заведението като че ли се разведри. Гарниран с музика шефът на „Поли“ беше по-поносим.