Козелът стана, отиде на прозореца, запали цигара, мълча известно време и се върна на стола си.
— Следиш ли ме? — попита той.
— Да.
— Като чух това, престанах да пия, напуснах службата, използвах някои стари връзки и се хванах да бачкам срещу югоембаргото. Спечелих някой друг петродолар, смених си шибаното жилище с тристаен апартамент в центъра, платих на едно бюро да го мебелира като за посланик, ремонтирах и наредих селската къща на баща ми, купих колата от един джамбазин и едва тогава се обадих на децата! Не ги бях виждал 13 месеца… — Козелът млъкна. — Имаш ли нужда от още нещо?
Зорин поклати глава.
— Не, Козел. Ще ми простиш ли любопитството?
— Имам ли изход… Трябват ми мангизи! Искам тази работа…
— Имаш я! — прекъсна го Зорин. — От този момент си партенка в ескадрона — това е добрата новина! Има и лоша! Искаш ли да я чуеш?
— Карай! Днес явно е ден на откровенията.
— Нерон е твой. До три месеца искам некролога му на ъгъла на „Славейков“ и „Раковски“.
IX
Минаха десетина спокойни дни. Бизнесът вървеше, ескадронът, ако съществуваше не се проявяваше. И изведнъж изненада — Япончик го покани на вечеря в Шератон. Поканата дойде официално. За г-н и г-жа Изови, неделя 19 ч. Беше сряда.
Отец Генадий опече агне по хайдушки. Ядоха отвън на поляната зад манастира, после жените отидоха да спят, а Нерон повика Валери и брат си в магерницата.
— Последна ергенска вечер — заяви той. Утре сутрин Генадий щеше да ги венчае.
Наляха манастирска ракия и седнаха във вечно хладната трапезария.
— Какво става, Жоро? Виждаш ми се оклюмал?
— Уморен съм. Пътувам като луд по тия складове. Обиколих всички граници.
— Оливия! Нещо не личи да е бременна.
Бесният се усмихна гордо.
— Още месец и ще проличи.
Вълкът изгуби интерес към тази тема.
— Банката?
— Заварих я в добра форма. Имам предложение да вдигнем уставния капитал от 1 на 5 милиарда.
— Какво печелим от това разрастване?
— Сега нищо, но в бъдещото приватизиране на държавния сектор ще бъдем конкурентноспособни и на БНБ, и на мощните частни банки. Направил съм подробна разработка. В понеделник ще бъде на бюрото ти.
— Добре — Велин Изов вдигна чашата. — Къде бяхте?
— О, къде ли не — Валери, изглежда, чакаше този въпрос. — Париж, Берлин, Лондон, Стокхолм, от там Мадрид, Барцелона и по море френската и италианската ривиери, та чак до Атина.
— Колко куфари напълни жена ти? — обади се Жорж.
— Не ме питай, за Бога! Страх ме е да ви кажа.
Братята се засмяха добродушно. Катето им беше слабост от малка и никога нищо не бяха й отказвали.
— Май и ти не беше пътувал — попита Вълкът.
— Извън соцстраните не. Бил съм в Прага и Будапеща.
— Момчета — Вълкът рязко смени темата. — Имам голямо притеснение. Може да се окаже, че си внушавам, но нещо ми е свито под лъжичката. Само за това мисля. Болшевиките създават „Ескадрон на смъртта“. По бразилски терк. Независим отряд от сто суперченгета подчинени единствено на Пентхауз и богато финансирани от нашия приятел Додко Беров чрез „Полиинс“. Познайте от три пъти защо създават Ескадрона? Разбира се, да го пратят срещу нас.
— Козелът ли? — попита Жорж.
— Точно той е ключът от вратата — кимна Вълкът и насочи вниманието си изцяло към брат си. — Поисках да се внедри. Ченге е, има престиж в полицията. Преди три дни ми се обади, че е вътре!
— Идеално! — Жорж разпери ръце. — Той ще пържи отвътре ебалниците, ние отвън ще ги чакаме на пусия!
Вълкът млъкна за дълго. Изпи на екс чашата, наля си друга.
— Не скиваш ли опасността?
— Не, къде биеш?
— Проста работа. Гепат ли го, че играе двойна игра, ще го свитнат на място. Няма нужда да го гепат, достатъчно е да го заподозрат. И той го знае.
— Козелът е печено ченге, брат ми. Сигурно е чувал какво значи „дълбоко потапяне“.
— Естествено. Знае всичко за занаята си, но не там се крие опасността! Помниш ли в „Кръстникът“ непрекъснато се внушаваше, „Нямам нищо лично против теб, но ще те предам или ще те убия, защото това е бизнес!“ Какъвто и сакатлък да станеше все това се повтаряше, до един момент, когато Кръстника отваряше Майкъл на занаята, тогава му каза „Забрави бизнеса, всичко е лично на този свят!“
— Помня, разбира се, но не правя връзката.
— Виж, Жоро, Козелът е алчен. Плащах му щедро. За Ескадрона поиска пет милиона, преведох му ги и от тук нататък съм изцяло зависим от добрата му воля. В ръцете му съм. Длъжен съм да му вярвам… Той има двама сина — за него лична болка, а аз съм само един бизнес, който вече е приключен. Ако реши да не рискува живота си заради децата, с мен е свършено. Сега разбираш ли?