— Скъпа, нали знаеш, че нямам обичай да водя любовниците си по кръчмите!
— Така ли? — Представям си как е застанала в средата на хола и се е устремила във всеоръжие към моята стая, чакайки да се появя, за да ми се случи това, което ми се пада.
— Ами скъпичко е! — повеждам я по фалшива следа, но тя, слава богу, внася известна поправка в изразеното преди малко мнение за мен:
— Аз пък мисля, че се страхуваш да не те види някой и, после да ми донесе.
— Ама, да, разбира се! — почти щастливо и искрено ще викна аз, ако не беше жена ми, сигурно щях и да я заобичам, защото нищо друго не може да привлече така един мъж към една жена, както у мело изразяваното нейно високо мнение за него. — Може даже и самата ти да ме засечеш някъде.
— Аз никога! — ще отсече тя кратко и сдържано, НЕ не по-малко щастливо, защото така ще е успяла да ми покаже, че не трябва да я подценявам. — Моите любовници не ме мъкнат по кръчми.
Чувствам се като внезапно открит сред храсталака и халосан с тежка мечешка лапа по главата, но в големите схватки дребните наранявания са в реда на нещата. Тогава да уточня:
— Имам предвид деловите ти контакти с хора от различни сфери. Нали иначе вестникът ще спре да излиза.
— Втората ти основна грешка е, че никога не си вярвал, че са делови!
Слава богу, Баба Меца отново започва да се върти около себе си, колко му е да я ядосаш! Хайде сега да й подвикнем иззад това дърво:
— Напротив!
— Нима? — ще изръмжи тя отново фалцетно, значи всичко е наред, следователно дръжте крадеца:
— Ами как да ти кажа... Още в първите ни съвместни години се убедих, че з вашего брата, пишещите безделници, работата е любов. Както при шантонерките. Очевидно не е съвсем неприятно, щом вече толкова години го препоръчваш на обществото в своите статии. „Работата е взаимност! Работата е доверие! Работата е любов!...“ Предвиждам обаче още по-голям успех на обратния възглед: че любовта е работа. Но вие май предпочитате да си го държите за собствена консумация.
Обектът на моята ловна страст все по-неудържимо ще показва признаци на наближаваща пълна капитулация:
— Ти не само винаги си ме ревнувал свирепо, — но и никога не си гледал сериозно на моята работа. Това е третата ти основна грешка!
Разбира се, това подчертаване — първа, втора, трета основна грешка — би могло да се приеме и като подсказване от нейна страна на желание (дали обаче е съзнателно?) за сядане на кръглата маса на преговорите и за изясняване на основните различия между двете страни с цел преодоляването им и набелязване на ефективни мерки за евентуално сближение. Нищо по-добро от това, но не го виждам възможно при така съществуващия състав на делегациите. Сигурно има жени, които си казват всичко, което им е на сърцето, в нормален, делови човешки разговор. Но както вече стана дума, като истинска жена моята Ана не е от тях и в нейния случай пътят към истината минава задължително през взривяването на адреналиновите погреби, следователно акцията продължава. Макар да се засяга винаги първо лично, а след това професионално, жена ми е убедена, че е обратното, и сега, понеже ще сме навлезли именно в професионалната й сфера, ще й дам възможност да помисли, че е наистина така, за да я заболи повече. В такъв случай каква по-добра реакция на обвинението й, че не съм бил гледал сериозно на работата й, от едно свръхсериозно:
— Е, не мога да гледам сериозно на една професия, в която има две истини: една за тия, които я упражняват, и друга — за останалите.
Що се отнася до нейната реакция, тя ще бъде точно очакваната:
— Така ли? Какво по-точно имаш предвид? Охо, скъпа, само не ме карай да си отварям устата, за да ти кажа какво точно имам предвид, защото, ако изрека всичко, което мисля, и ти, и мнозина твои колеги от съсловието ви би трябвало без много церемонии сами да си окачите по един камък на шията, па да потърсите един по-широк и по-дълбок вир, за да ви побере всичките. Защото никой не е нанесъл на това общество, на което се пишете защитници, по-голяма вреда от вас самите. Не друг, нали, а вие именно бяхте тези, които най-пламенно провъзгласявахте политически и икономически решения, които, кога по-рано, кога по-късно, се отчитаха като погрешни, пак, разбира се, посредством вашето пламенно слово. Добре бе, дупцета, ще ви попитам аз, а като сте така дълбоко убедени, че са погрешни, къде бяхте, когато разните — инстанции ги взимаха? Защо не им го казахте? Може би щяха да са ви признателни. Не виждахте ли, че тия решения са безсмислени, вредни, в най-добрия случай — неудачни? Нали сте глас и съвест на обществото? Защо не му отваряхте очите на това общество, за чиито интереси денонощно се тресете от гражданска смелост? И какви адвокати сте му, когато вървите не преди него, а след него? Какъв журналист е тоя, който върви не преди, а след политиката и икономиката? Нали сега всяка втора дума ви е „преустройство“! Ами хайде, преустройте се де! Станете такива, каквито трябва да бъдете! Мислете с главите си и говорете истината! Рискувайте! Може пък политическите и икономическите фактори наистина да ви бъдат по-благодарни, защото ще ги предпазвате от грешки, които после самите те да се чудят как да извиняват. Защото най-голямото им чудене, в тоя смисъл идва главно поради факта, че вие сте побързали, още чули-недочули и разбрали-недоразбрали решенията им, да ги гримирате така дебело и с такива силни бои, които после и с коресилин не могат да се смъкнат. Много пъти съм се питал: препрочитате ли понякога това, което пишете за едни и същи неща с разлика във времето само от няколко години. Не е за срамуване, за реване е. Ама вие май сте забравили и да се срамувате, и да плачете...