— Длъжен съм да се погрижа за старините си. Още повече, щом ще ги посрещам сам. Я си представи, че в старческия дом се направиш, че не ме познаваш!...
Дългогодишните ми опити за ловуване поне в периферията на джунглата на риса са ме научили на едно много важно правило: ако искаш да нанесеш добър удар, никога не давай на зверчето да разбере, че го взимаш на сериозно. Това го изнервя най-силно, но не му остава нищо друго, освен да обикаля наоколо и да ръмжи, защото с несериозното си държане ти не му даваш достатъчно убедителен повод да те нападне, а не иде пък и да те изостави. Защото самата среща между човек и звяр в джунглата вече означава война и който пръв напусне бойното поле, автоматически се признава за победен. Жена ми сигурно си е мислела, че още с първото си изръмжаване — обявяването на развода — аз ще се юрна да я гоня из джунглата и ще падна в първия, попаднал ми на път, изкопан от самия мен трап и ще си кажа всичко. Но мен опитът ме е научил, че войната във въпросната джунгла не е война на зъби, нокти и куршуми, а война на нерви. Жена ми дори не подозира, че-в този смисъл аз съм приел обявената ми война много по-сериозно, отколкото си мисли тя.
Сега например трябва на всяка цена да я дообъркам с нещо съвсем неподходящо за ситуацията, в която се намираме. Казах вече, че от известно време, всъщност откакто ми обяви, че е подала молба за развод, аз снех от нея всички домакински задължения към моята особа и не й позволявам нито да ми пере бельото и ризите, нито да ми готви. Нося си дрехите на обществена пералня, а след като няколко пъти сготвеното от нея така си и остана непипнато и трябваше да бъде изхвърлено, тя престана да готви. Самата тя не яде почти нищо, но за нея това е нормално, тя го прави откакто я познавам, как иначе щеше да направи от себе си тази четиридесет и пет годишна девойка, на чието изящно тяло, както вече казах, с пълно основание могат да завидят половината от моите невръстни питомки в академията. Доброволният отказ от плодовете на нейното кулинарно изкуство не беше малка жертва от моя страна, защото макар и по цели седмици да не слагаше и троха в устата си, поддържайки се само с чайове, мляко и някакви отвратителни плодово-зеленчукови сокове, тя готвеше за мен така добре, че на кулинарното й изкуство можеше да завиди и най-големият специалист в гастрономията. Понякога си мислех, че го прави нарочно, защото известно е, че най-дебели са ония мъже, чиито жени готвят най-вкусно, и кога на шега, кога на сериозно я обвинявах, че ми прави такива хубави манджи не от любов към мен, а тъкмо обратното — водена от желанието да ме превърне колкото може по-бързо в затлъстял и оглупял чичка, с което за сметка на шансовете ми-пред мацките (според всеобщото мнение, както вече стана дума) се увеличава многократно възможността да принадлежа само на нея. Веднъж в компания на приятели, жена ми се опита да ми възрази и каза, че между неверен, но хубав, и верен, но скапан мъж предпочита първия вариант, но тъй като жената най-малко казва това, което наистина мисли, а още по-малко пък пред повече хора, аз си имах, винаги едно наум и твърде често, за да се предпазя от изкушението да изям цялата тенджера със сарми или цялата тава с мусака, изсипвах вътре след това по една шепа сол. Понеже жена ми не ядеше почти нищо, обикновено не забелязваше моята интервенция в кулинарния й майсторлък, но възникна проблем със сина. Мислех, че ще успея и него да огранича в яденето, още повече че и той, както повечето днешни деца, растеше винаги с няколко килограма плюс нормата, но неговите вкусови рецептори неочаквано показаха почти волска стръв към солта. Прекратих експериментите и положих доста усилия, докато успея да го убедя (доколкото можеш да убедиш в нещо младото поколение) колко вредна е солта за бъбреците, черния дроб, очите и въобще за цялостния статус на организма — Повярва ми едва след като му показах една статия в списание „Здраве“, в която се казваше, че и въобще да не сложи в яденето си сол, само от хляба, водата и зеленчуците, които консумира, човек получава ежедневно сол няколко пъти повече от допустимата от здравословна гледна точка норма. Странен е тоя феномен — за неща, за които ти си най-компетентен, някои хора, включително и най-близките ти, започват да ти вярват едва след като намерят потвърждение на думите ти устно — или писмено от други хора, несравнимо по-некомпетентни от теб, а често и просто повече или по-малко случайни популяризатори на научни знания. Отначало се засягах и правех скандали, но после махнах с ръка. От моя професор в академията, когото асистирах няколко години, научих не само хирургията, но и няколко много важни житейски правила, най-важното от които е: не се опитвай да променяш хората, те са непоправимо лоши, мъчи се да работиш с талантите, а не с характерите им.