Сигурно е глупаво, разбира се, да си припомням подобни неща сега, когато става напълно ясен абсурдът на всичките ми двайсетгодишни усилия да градиш дом, да правиш мъченически ремонти, всеки път отново и отново, воден от измамната надежда, че внасяш нещо ново и интересно в живота си, че с нещо го осмисляш.. Не е ли целият живот на човека едно непрекъснато хвърляне от илюзия към илюзия, от надежда към надежда, от измама към измама, че ето — тоя път вече ще настъпи голямата промяна, онова неопределено хубаво, което носиш като смътно предчувствие още от дете, даже не предчувствие, а някаква абсолютна, макар и, пак ще кажа, неопределена увереност, че няма начин да не ти е отредено най-голямото и най-хубавото, което може да се падне от съдбата на един човек.. Колко на дребно живеем, Господи.
Ето и аз сега. Захванал съм се да воювам с тая нещастна жена, която — това гарантирам с главата си — ще запаше върху страшната си рокля една кухненска престилка, ще презре маникюра и парфюма си и ще се захване да ми приготвя пържени картофи с яйца, лук, шунка и магданоз по-малко от час преди да се разведе с мен. Защо? Кому е нужна тая война, която всяка минута всеки води срещу всеки? Рано или късно всички ще идем там, на полето на голямото примирие, и едва тогава, обръщайки се назад, ще разберем, че вместо да воюваме, е било по-добре да се обичаме. Но ще бъде късно.
Все пак тая война не я започнах аз, Бог ми е свидетел, както се казва в такива случаи, и ако някога се срещнем в онова поле, ще й го припомня. Тя е, която ме постави в положение на война, а тук, на тоя свят, по неизбежност все още нещата се решават чрез принципа на война като на война — най-идиотския от всички възможни.
— Хляб няма — ще съобщи тя, сервирайки ми пожеланата от мен бърканица в моята любима плитка купичка от алпака с две дръжки отстрани, в която яденето се запазва по-дълго горещо, според моя вкус.
Едно от нещата, с които жена ми винаги е в състояние да ме вбеси, е въпросът за хляба. Знае, че избягвам да го ям, самата тя от години е забравила вкуса му, но вкъщи винаги има хляб, който както се купува, така се и изхвърля, особено ако синът не си е у дома. От всички нас само той поддържа стародавния култ към тази свещена някога, но сега обявена от съвременната диетствуваща цивилизация за персона нон грата храна. Набива хляб като докер и отначало все се мъчех да го ограничавам, но откак започна да тренира активно карате, смъкна всички тлъстини. Освен това веднъж ми разви теория, че специално за каратистите хлябът бил абсолютно задължителен, понеже съдържал някаква съставка (името й не бях чувал), която била необходима за не знам си кой от ударите и за част от еди-какъв си скок.. Преметна ме нещо, но както и да е, за хора, които не дебелеят от него, хлябът е наистина полезен.