Друг път бих й създал малко емоции на тема хляб, но сега не е моментът. Докато преглъщам с мъка бърканицата и проклинам наум мига, в който ми е хрумнала тая идиотщина с яденето, защото всичко вътре ми се е стегнало от нерви, тя ще се мъчи да измие от ръцете си следите от картофите и лука. Какво ли ще стане, ако, както понякога се случва във филмите, изведнъж я награбя и я затъркалям неистово по балатума на кухнята — така както е със страшната си рокля, с парфюма, фризурата и изографисаното си като икона лице?... Не, няма да излезе нищо — В „Нощта“ на Антониони или в „Последното танго в Париж“ подобни ексцесии бяха израз на пълното отчуждение между главните герои, а в нашия жалък вариант ще излезе като още по-жалък опит от моя страна да променя нещата, да я накарам да се откаже от намерението си да се развежда с мен, седна дума, като израз на слабост. Пък и на ония скучаещи богаташи от споменатите и други подобни на тях филми им е по-лесно да правят разни откачени жестове. За тая рокля жена ми е работила два месеца и е написала най-малко десет статии. Само прическата й струва поне двайсет лева с бакшиша и още толкова с изгубеното време. А гримът, а парфюмът, а моите дрехи? Я без изхвърляния!
По-добре ще е да се опитам да облекча с нещо идиотското положение, в което така неразумно съм се напъхал сам.
— Ти няма ли да хапнеш малко с мен бе, мила? — ще кажа с възможно най-сърдечния тон, за да не се породи и сянка от съмнение, че току-що през главата ми са минавали и други идеи за преодоляване на алиенацията.
— Знаеш, че не ям такива боклуци — ще отвърне тя с гръб към мен, все така несъзнателно съблазнително наведена над мивката и заета с ръцете си.
— Е, стига с тия диети де! За всеки влак си има пътници. Ще вземеш да се повредиш нещо.
— Мисля, че това вече не те засяга — тихо и кратко ще каже тя повече на себе си, от което ще стане ясно, че изведнъж е съжалила, загдето се е поддала и е изпълнила идиотското ми хрумване — нещо, което за броени минути ще е ликвидирало резултата на нейния многочасов, започнал още в тъмни зори труд, и сега джунглата на нервната й система ще е попаднала в зона на все по-засилваща се гневна депресия.
Тогава да духаме и да махаме с ръце, за да помогнем на урагана:
— А, засяга ме, засяга ме. Ще кажат, че си се съсипала заради развода, и ще хвърлят цялата вина върху мен. И ето първата вълна:
— Бъди спокоен — ще каже жена ми твърдо, забола поглед в моя, а аз с периферното си зрение ще забележа, че престилката, която току-що е свалила от себе си, постепенно в ръцете й се превръща в плътна топка, по-точно ще заприлича на камък, който тя е готова да запрати смъртоносно по нечия глава. — Каквото и да ми се случи, ще се погрижа предварително за твоята чиста репутация. По отношение на мен. Що се отнася обаче до твоите деяния към някои други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище, не ти гарантирам нито чиста репутация, нито спокойни старини.
Я виж, това е вече нещо. Почти сериозна заплаха. Какво значи това, че моята репутация и спокойствието на старините ми могат да бъдат поставени във връзка с мои деяния по отношение на „други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище“?... И кои могат да бъдат тези „други хора“ освен Неда?
Хайде, ловецо! Сега е моментът да нанесеш последния удар, явно газелата е доведена до поляната, предстои красивият й скок, по време на който трябва да натиснеш спусъка. Внимавай само да не сбъркаш в някое движение!
Дран-и-и!... Телефонът. Цяла сутрин не беше звънял.
Жена ми, очевидно също втурнала се към схватката на поляната (иначе защо ще ми подхвърля тая стръв с „някои други хора“?), ще е замръзнала с търпеливо кавалерско очакване да й предоставя възможността първа да вдигне слушалката и аз, естествено, няма да я разочаровам, срещата ни на поляната така или иначе малко се отлага:
— Вероятно средствата за масова информация! — ще
посоча с широк жест към хола, където телефонът звъни вече за втори път.
Ани ще ми хвърли пълен с омраза поглед и ще тръгне решително.
— Ало! — ще долети отривисто гласът й, а аз ще стана и ще ида на пръсти до кофата за отпадъци, където бързо и с голямо облекчение ще изсипа иначе страшно вкусната бърканица.
Какво ще си говорят ли? Не е трудно да се досети човек.
Вероятно типът отсреща я пита „Оня в къщи ли е?“, защото тя отговаря:
— Да.
„Ама нали днес ви е делото?“ — сигурно пита онзи, защото на какъв друг въпрос тя би могла да отговори вече с леко раздразнение:
— Да, да!
„Да дойда ли в съда?“ — пита несъмнено той, иначе откъде-накъде тя ще викне това почти паническо: